Шофьорът – Руслан – товари куфарите и с леко неудобство моли: „Да минем през вкъщи, че жената вече ще ме изгони, само работя. Попътно ни е, да оставя разни неща…“

Вярваме му. Чилякът има неблагоразумието да пусне девойката на високоговорител. Направо му съчувствахме. Обаче му даваме и хляб, така че съвестта ни е чиста. И докато договорките текат с пълна сила, Руслан спира да зареди бензин. С момичетата веднага съзираме една очарователна джамия и хукваме към нея – за нас храмовете са преди всичко културно наследство, и се наслаждаваме максимално на красивата архитектура.


Руслан – трогнат от сговорчивостта ни – плахо предлага да ни покаже най-голямата забележителност. Отново джамия. Наистина забележителна!  Колата едва спира и се изнасяме като бити прасета – все едно ще се подмести сградата… Няма да казвам, че си оставяме целия багаж вътре и грабваме само фотоапаратите.

В един момент ми хрумва, че ако чилякът ни зареже, мисията ни ще завърши не просто безславно, а ще ни се подиграват всички разумни хора – и с основание, защото сме наивни гъски, но… не се случва. Много сериозно ни е увредило недоверието – поне мен. Радвам се, че в Киргизстан всички хора го опровергават. Без изключение…
Та джамията. Много ни харесва! Всъщност, се навираме в забранената за жени част, но не ни се карат – много. Само една разтревожена лелка ни подбира бетер разпиляни пилци…


Това, което искрено ни накара да се разхилим на глас, обаче, са тоалетните. Тъкмо да нахлуем в мъжката и ужасено се разпищяват наоколо. Разбираме, че някъде гафим и намираме нашето помещение. Нъцки. Оключено. Сериозно издирване пада на ключаря. Накрая мисията е успешна, но още ме усмихва спомена за ококорените ни очи и какво, аджеба, да правим с това помещение.


След спирка до дома на Руслан, момичетата подаряват на кипрата му жена български дреболии и тя е безвъзвратно омилостивена (аз само се присламчвам да събера и аз овации – с моя ръчен багаж нищо не нося). Всъщност, преходът не е никак малък и след много часове работа на Руслан едва ли му е леко. Бишкек – Каракол е над 400 км, а пътищата никак не са очарователни. Преходът е 6-7 часа еднопосочно, а със спирането… И после обратно… Обаче – хляб е, и Руслан е щастлив. Ние още повече. Още повече като започват гледки – да паладееш…

Голяма уста, обаче, гладен – умножено по три – и със сетни усилия се добираме до нещо като кръчма. Бих казала единствената попътна работеща кръчма и ние се застопоряваме – докато не ни нахранят, отказваме да мръднем… 

Нахранват ни. Нахранват и любопитството ни – боя се, че руският ни се оказва не недобро ниво и независимо от обясненията, не успяваме нито да разгадаем някои от ястията, нито да ги запомним…  Милослава записва образователно-кулинарни видеа – в интерес на истината, девойката има очарователен глас и плавна мисъл, и стават чудесни записи. Ние с Ася само й се възхищаваме и само ядем. 
Ще го кажа и тук, и на още много места – храната в Киргизстан е прекрасна! Наплашени сме, че няма зеленчуци и че хората едва ли не гладуват. Това е груба неистина. Зеленчуците са с оня български вкус, който всички помним и няма нищо общо с пластмасовото настояще – лично мнение, разбира се. В Киргизстан няма химия и това се отразява. Няма и заводи реално. 93% от територията й е планини. И винаги независимо от това винаги има опция да си поръчаш зеленчуци! А месото е просто прелест…

За цялото удоволствие – за четиримата – платихме около 14 US$.

По-късно вечерта платихме една значително по-висока сума за храна, но в Киргизстан може да се храните евтино и фантастично. Ето едно меню от Бишкек за ориентир.

Кадрите попътно стават все по-драматични – обикаляме около езерото Issyk Kul и Северен Tian Shan. Изумителна планина, а езерото е второто най-голямо солено езеро в света след Каспийско море… Дължината му е 182 km. Движим се по Северната му тангента, а на връщане – от юг – даже се допираме и до водата… Тук Планината е водеща. Тян Шан ме кара да пищя от удоволствие и да изпадам в не много тиха Нирвана.
Както и жиците, които държат да присъстват във всичките ми снимки…


От Нирвана-та ме вади един пре-прелестен път, от който ни изпадат всички вътрешни чаркалъци, но оживяваме и отново започваме да пищим от радост при вида на юртата ни в Каракол…

Не мога да не спомена подаръците от моите аверки – най-същественият от който в наливно състояние. Два броя! Сега си представете усмивката ми при вида на култовото и любимо мое питие…

Разкошната ракия не е достатъчна. Голяма уста – три броя – пак гладен. Отиваме в най-горещо препоръчания ни – от собственичката на хостела – местен ресторант. Балкантурист, няма хънда мънда! И както си се шегувкаме тричките, така се оказва, че няма места… Ех, пък като се примолихме – глад мори добитъка! – и ни настаниха на една служебна маса.  Как се нахвърлихме на храната не е истина. Не помня какво ядохме, но манджата беше мега вкусна, а хората – мега любезни и направиха всичко, за да ни нахранят.

Мега любезен беше и Алмаз – собственика на нашите коне, но за това утре…

Следва…

Comments are closed.