2012 г. Командировка. Най-най-най-любимата ми Италия! Ама този път е онази Италия, в която не говорят английски…
Таранто. Там и летище няма. Наемаш кола в Бари, прецапуркваш Ботуша….
…и хоп! Озоваваш се в древно градче, където отново си наела най-идиотския (разбирай неудобен) хотел, че и мансарда без асансьор, но с атмосфера и гледка! Аз съм изрод бе…
Дребна подробност е, че е 40 градуса и AlItalia ти е пратила багажа в Сицилия (оттогава не чекирам багаж, освен когато нямам избор).
Изкатервам се до върха на сградата, къпя се, увивам се в хавлия – друго чисто около мен няма, и излизам на балкона. Да се кефя на гледката… С еспресо в ръка. Любимото ми италианско! И телефон. Да снимам.
Следващата подробност – хотелът е няколковековна сграда, с капаци. Които не са обезопасени. И те се хлопват. И ме заключват. И аз оставам на покрива. С кафе. По хавлия. И с едно мобилно Blackberry (напомням – годината е 2012, не 2020!).
Първо решавам да употребя личния си чар. Протягам се над парапета и започвам да крякам за помощ – към улицата. В 5 следобяд, лятото, Южна Италия – спасителите се прескачат.
След това поглеждам тъпия телефон – с който съм на Вие и ползвам основно за служебни мейли.
Втора опция – да звънна в България, и да ревна: на покрива съм на една сграда, в едно забравено италианско градче, по хавлия и организъм, спасявайте мееееееееееееее! Мисля, че приключвам с тази опция…
Следващата – търся в мрежата моя хотел и неговия мейл. Намирам го. Телефон за какво ми е – не говоря италиански… Пиша: Заключена съм на терасата на собствения ви пентхауз. Айде някой да дойде и да ме отключи.
Никога, никога, никога няма да забравя физиономията на администраторката, когато ми отключи терасата…
П.П. Таранто е прекрасен!
Comments are closed.