От Altyn Arashan до Ala-kol Lake – магията да оцелееш

Ако кажа, че не се притеснявах за следващия ден, грубо ще излъжа. Убедих се, че киргизите не говорят празни приказки. И досега си задавам въпроса – ако знаехме наистина какво ни очакваше, дали щяхме да идем? Нямам отговор…

На сутринта питам отново Ася и Милослава – след опита ни първия ден и в светлината на сериозните предупреждения на киргизите, които не говорят глупости: Искате ли?

Ако бяха казали: „Не, притесняваме се, уморени сме, страхуваме се“ – всеки от тези аргументи беше съвършено резонен –  щях категорично да приема. Не мисля, че нещо струва повече от безопасността на хората, с които си. Просто щяхме да изкараме един лежерен ден с подместване от кълка на кълка и топване в горещите извори. И двете девойки, обаче, ме поглеждат изумено и са категорични: „Абе какво отказване!“

Вече и аз нямам извинения…

Да спомена, обаче, кое е най-важно при такива дивотии: водачът. Отнася се за всички скитания извън зоната ни комфорт или в диви места – още повече в чужбина, на които може да ти се наложи да разчиташ на него за живота си.

Нашият беше истински киргиз планинец. Много не говореше. Никога, ама никога не каза една излишна дума, както и често без думи разбираше какво искаме, по-точно без думи даваше това, от което имаме нужда. Това го видях по-късно и в Памир…

След като водачът ни разбра, че ще направим прехода, не се тръшна или да коментира, а просто подготви конете. Това, което аз искам да направим, е преход до езерото Ala Кul…

Езерото се намира на 3560 м.н.в. – но мястото, откъдето го виждаш, е рид с височина около 4000 м.н.в. Това е много, много известно езеро – и още по-известен маршрут. За тези, които обичат труднодостъпната дива красота, разбира се. Всъщност, когато проучвах какво искам да видя в Киргизстан, първо сързях това езеро и всякакви други опции отпаднаха. Конете се появиха малко по-късно. И ето ни, потънали до уши в тази шантавиния…

Аз искрено се надявам нашите киргизи да са надвишили опаснотите, за да ни разубедят. Колко зле съм ги преценила… Опасностите – за неопитни и нетренирани ездачи – бяха многократно по-големи. Ако до Горещите извори пътят беше с трудност 3-4 по скалата от 0 до 10, то марштут до Ала Кул беше над 10. Снимаме много рядко – с риск да си счупим главите понякога. Алтава работа. Но от най-опасните места – които са 90%, просто няма, защото иначе нямаше да пиша това (и са направени в посока надолу, нагоре просто нямаше начин!).

Пътеката, по която започваме да катерим с кончетата, тръгва от горския масив. Тези невинни думи означават безкрайно много остри и груби дървета, от които трябва да се пазиш, за да не се ослепиш – най-малкото. Те означават и стръмни дерета – е няма такова стискане на бедрата, както и пресичане на реки. И всичко това в посока нагоре. Ама много красиво, мамка му! (Excuse my French!).

Когато достигнахме подножието на езерото и съзряхме сняг, просто онемяхме… СНЯГ! Резултат от дъжда предишните дни. Все пак сме на 4000 м.н.в. И все пак имахме сили за усмивки. Много се радвахме, че имахме топки да направим този преход – и не си счупихме главите. За връщането после щяхме да мислим…

И разбира се, че ще го катерим езерото. Човек ще каже, че след стресиращата езда сред камъни, сняг във вертикална посока просто ще искаме да си вземем дъх и надолу, ама не… Искахме още нагоре. Вертикалният и на сухо сипей се беше превърнал в една вертикална пързалка, с камъни под снега.

Убедена съм, че Ася понякога си е теглила майните по време на това пътуване – разсъждавам по аналог, защото аз самата си теглих майните не веднъж и съм брутално откровена за това, но тя със сигурност беше щастлива, защото го виждах.

Убедена съм, че Милослава сигурно и тя си ги е теглила, и ще се чуди още десетилетия как и защо е правила разни идиотии, но със сигурност ще знае, че МОЖЕ, а аз още се чудя дали да й се възхищавам или да й се карам специално за този ден, но за това после…

Оставихме нашия водач с конете да ни чака при заслона с киргизите в тяхната юрта и хукнахме нагоре. Хукнахме е странен израз за пълзенето нагоре… В сухо време нещо такова представлява преходът до Ala Kul Pass – няколкостотин метра брутален наклон по сипей с камъни, по който накрая лазиш (благодаря на непознатите хора за снимките). Е, спортистите може би тичат, но аз говоря за останалите обикновени хора като нас…

При нас имаше много, много дълбок сняг. Не бяхме го предвиждали, но… И ето това представляваше прехода. Точицата нагоре е Милослава, a точицата надолу е Ася.

Трите стигнахме до различни точки, но всички стигнахме своята точка.

Ася – след около час изтощително катерене, прецени че трябва да има сили и за ездата на връщане – която се очертаваше потресаваща, и се върна. Умна девойка! Неведнъж в прехода си нагоре съжалих, че не го направих и аз тогава…

И аз, и Милослава смеужасени, но решаваме да драпаме докъдето стигнем. Милослава е много по-нахъсена от мен. Аз просто имам повече знания и това понякога е спирачка… Теренът беше много опасен. Отгоре дълбок и хлъзхав сняг, отдолу остри камъни. Идеални условия да си счупиш поне крак… Поне.

Отварям една скоба. Разговорихме се с киргизите в заслона после – имали ли са нещастни случаи и какво се случва тогава? Да. Не един. Теренът не е никак лесен. Тогава някой от тях слиза до Горещите извори – пеша или на кон, и се обаждат за помощ. Единствената възможна е хеликоптер от Бишкек. Точка. В този момент започнах да се псувам: „Какво правиш кацнала на тези камънаци,бе!“

Въоръжена с две пръчки, приятелката ми не се занимаваше с ругатни, просто стисна зъби и продължи. Аз също, след огромни колебания, но пръчки нямах. То беше хлъзгане, лазене, влизането на сняг във всички части на тялото, плюенето му, суркане надолу, пак нагоре…

Аз се отказах на около 50 метра от върха. Взех това решение съвсем осъзнато. Последните месеци имах разни неустановени проблеми с дишането и сърцето и реших да не скапвам скитането на приятелите си, ако се гътна на 4000 м.н.в. Връщала съм се от 10 метра под Каменица – от психологически проблеми за височината, така че не е ново усещането да казвам НЕ на амбиционата си порода. Много възпитателно… Освен това връщането от Ала Кул беше по-опасно и от катеренето. Просто поседях на снега като кокошка в полог, направих разни ангелчета, взех си снега за всичките 8 години, в които съм го нямала и след това офроуд и по дупе прецапурках надолу. Бях голяма късметлийка, че не се потроших, но много внимавах. Няма да описвам разтреперените си крайници, когато се стоварих в юртата долу…

Милослава успява да надскочи себе си и след сходно драпане и сълзи от безсилие след поредното суркане надолу, се изкатери до най-високата точка и видя Ала Кул. И не е за снимките. Просто това усещане ще й остане за цял живот!

Това ми беше първо пътуване с Малия, но бях дълбоко респектирана от нея. Нито веднъж не се размрънка срещу трудностите, нито веднъж не прояви претенции, нито веднъж не упрекна някого за нещо, неведнъж се прояви като силно екипен играч и подаваше ръка, когато трябва – за сметка на себе си.

Имаш дълбокия ми респект, Малия – и не е заради катеренето, за него по-скоро ще ти се карам – ти си просто изключително добър човек!

Всъщност, аз бях много на кантар за нейното катерене. Нямах никакво право да я спирам. От друга страна тя нямаше никакъв опит и не знаеше колко много рискува, и че така не бива да се прави, и че едно такова решение се отразява и на останалите индиректно. Само че аз самата съм скитала съвсем сама по непристъпни места и нямах никакво морално право да я укорявам. Само се помолих да се справи без проблеми, възхитих й се – демек завиждах 😄 и й стисках палци. Особено за слизането. Когато си взимахме душ няколко дни по-късно в Памир – единственият душ тогава 🙂, видях че цялото й дупе беше синьо… Не знам какво е било същия ден.

Отварям още една скоба. В планинарските среди – от които аз отдавна съм излязла, но надничам само от любов към спомените – един от най-вихрените спорове, който се води е за екипировката. Дори и тук се е говорило по темата… Моето мнение: Хубавата екипировка спасява живот. Точка. Лошото е, че хубавата екипировка струва пари, а когато не си редовен планинар, просто го игнорираш. От трите само аз имах относително прилично облекло и добри обувки, защото знам какво значи да си рискуваш живота високо горе. И все пак нямах ръкавици, значи всичките ми претенции са нахалост. И от трите само Милослава направи целия преход с нейната пижама – определението е нейно 😄 Тоест, не екипировката определя постиженията. НО. Силно препоръчвам да не се разчита на късмета на начинаещия, защото последиците могат да са много, много лоши…

Още едно дъвчене на нерви имаше същия ден. Очаквах когато Малия се върне, веднага да тръгнем, защото се ужасявах от прехода надолу. Освен това времето беше на караманела, а на тази височина една буря или сняг, заедно със сумрак – а ние на коне, искрено ме смразяваше.

Да, ама не. Нашият водач не идва и не идва. Хукнах на разузнаване…

Оказа се, че той – заедно с останалите киргизи от заслона, строи юрта. Подхванах разговор – кога, какво, как, като чувството ми на притеснение се бореше с чувството на приятелство и подкрепа, ясно демонстрирано от тези хора – киргизите просто помолиха за разбиране, и което чувство за мен е от най-висок приоритет. Победи второто, но не ми беше лесно. Проследих как се прави юрта за един ден и за кой ли път се респектирах от тези хора и какви кифли и козунаци сме повечето хора и изобщо не оценяваме какво имаме.

Беше много трудно. Вече започна да става сумрак – 18 часа привечер, температурите паднаха още, започна да заледява, а нашият маршрут беше стръмно надолу, в голямата си част камъни, кал и сняг. Най-после тръгнахме…

Беше ми се свила душицата на копче, а и като гледах как подскачат предните кончета и моите приятелки, съвсем ми се омъглях. Те си бяха съвсем тихи, само аз си писках както винаги.

Слизането ни беше по-бавно от качването. Лично аз в един момент изпитах огромна трудност да се държа на седлото. Пристигнахме по тъмно и аз просто се свлякох от седлото на тревата. Направо разцелувах Земята… А  Милослава се усмихваше и правеше снимки с кончето, моля ви се! Машина!

Не е истина с каква засилка се пльоснахме в горещите извори, а после аз просто умрях в юртата…

Следва