Магията на Памирците

Този ден беше толкова изумителен – за мен, щото и досега си задавам въпроса как ми се случи. Много сериозен – невидим за околните – катарзис лично за мен…

Турат знае колко много ни остава същия този ден като път и навъпреки това намира време да сподели скръбта на комшиите си, а нас не само не ни ощетява, а точно обратното… Вижда лудият ни ентусиазъм на тема якове – предишният ден просто полудяваме по тях на път за подножието на пик Ленин – и ни пита: Искате ли да пояздите Тибетски як? Зер ние сме по ездата… арггххххх!

И трите се вцепеняваме, ама как се издържа на такова изкушение? Хеле пък след идиотията в Киргизстан!

След Murghab се гмурваме в защитената Горнобадахшанската автономна област (Gorno-Badakhshan Autonomous Region) и започват и проверките за платен вход. Продължават и нестандартните типажи, които спродължаваме да срещаме по пътя си, и които ни карат да вирваме носове, че не сме сами в идиотията си. Макар че да се сравнява скитане в Памир на велосипед и джип е наистина идиотско, но нека се порадваме малко на усещането да сме избрани…

Тук е уговорил Турат яздене на якове при местните – юртата им се намира високо в Планината (4048 м.н.в.).

Каквото и да кажа за тази емоция, ще бъде слабо. И разбира се, че бяхме защитени от местните. Само където… Ако попитате някой африканец или рейнджър кое е най-опасното животно, без да се замисли, ще заяви: “Биволът! Той е непредсказуем.” Поне на мен ми беше даван този отговор винаги…

Много сходен отговор ще дадат и памирците за събратята на африканските биволи – Тибетските якове. Макар и домашни, яковете сериозно се противопоставяха на непознати като нас да им нарушават спокойствието, но Турат и неговите познати киргизи искаха да ни доставят удоволствие…

…струващо 5 долара. Една смешна за нас сума, за тях – шанс да получат малко повече за битието си. Не го правят за всеки.

Оказа се, не само това. Поканиха ни в юртата си и като наизвадиха цялата храна на семейството си, за да ни нахранят, ние просто онемяхме.

Те са номади и зимата се прибират в посока Murghab, защото зимата там става до -40 градуса. Яковете се оказа, са единствените животни, които оцеляват на такива температури. Скромните подаръци, които им оставихме (“Турат, носим шоколади за децата. Можем ли да им ги дадем директно? Не, дайте ги на майка им, тя ще прецени кога, как и колко да им даде…”) не можеха да бъдат равностойни на всичко, с което ни засипаха.

И да, изядох си пръстите от вкусната манджа! С продукти, изцяло от як. И био домашното тук не е маркетинг етикет, а ежедневие… И да, безкрайно бедни са. Но не са нацупени, а направиха всичко, за да се чувстваме добре.

„Децата там май са като роби…“ Тази реплика на моя позната предивика буря от дискусии в общото ни пространство. Нашето дълбоко убеждение е – смея да говоря от името на трите ни, е: за тях семейството е всичко!

Майката само даде тихо нареждания и синовете се втурнаха да пренасят и да режат. Тя – като жена в присъствие на непознати мъже (нашите водачи) – се оттегли мълчаливо назад. С моите аверки оставаме с увиснали ченета…

На този фон пристигането ни – вече по тъмно – в Alichur и отсядането ни в цивилизована къща за гости, специално построена за чуждестранни турристи, нито ни впечатлява, нито ни очарова. Искаме си самобитността. Когато ден по-късно споделяме с Турат какво искаме, той ни поглежда замислено и тихо, но много спокойно и с уважение, в негов стил, казва:

“Не бива да очаквате, че всеки ще ви посрещне в дома си. Ако ви познава или сте приятели на негови приятели, ще направи всичко за вас (което вече видяхме). Преди години, когато Памир беше открит от по-различните пътешественици, домашните къщи бяха единствена възможност. Сега вече не е така. Не бива да очаквате гостоприемство от всеки. Те не са длъжни.“

И тогава научихме основният урок за Памир: Хората там, обикновените, не свързани с туризъм, могат без нас, те живеят от скромната си земя, която не напускат, но ние без тях – там – не можем.

И още от нещо останахме с увиснали ченета. На път за Аличур виждаме едно попътно езерце – едно мъничко и много красиво, на фона на далечните възвишения! И две жени. Наливат вода. Която после ще примъкнат до юртата си. Чувахме отдалече смеха им. Не ги приближихме – да не ги смущаваме.