Интелигентната и мека реч на Абу тече гладко: “О, тук има много племена. Ние сме киргизи. Таджиките памирци имат кръвта на Александър Македонски, затова са високи, с европеидни черти. Не им го казвай, няма да са щастливи от това. Те са горди да се наричат Исмаили.
Разказвачката: Когато иранските сасаниди са победени от арабските армии през 636 г., ислямът постепенно се разпространява в региона на Централна Азия. Религията на огромното мнозинство от населението на Таджикистан (и Киргизстан) днес е сунитски ислям. В Памир, обаче мнозинството от хората изповядват вярата на Исмаили, последователи на Ага хан (Aga Khan).
Абу гледа в бездната и тъга прониква в гърлото му: “Много са бедни хората, но имат покровител и живеят във вътрешен мир. За разлика от нас (местните сунити, бел.авт.) Ние сме приятели с тях. Не можем да се женим помежду си и това е закон, но много си помагаме. Виждаш ли оня символ, на хълма? Когато президентът на Таджикистан идва в Хорог, той се скрива. Да не се дразни официалната власт. Иначе в нашата отдалечена планинска земя, в сърцето на Азия, почти загубена от външния свят, всички коленичат благоговейно пред една-единствена фигура – най-свещената за тях: Ага хан, духовен водач на 12-милионните мюсюлмани Исмаили.
Разказвачката: Принц Shah Karim Al Hussaini, Aga Khan IV, един от най-богатите хора в света с британско поданство, живее в Швейцария и е единствената помощ за планинците след разпадането на Съветския Съюз. Животът тук е безкрайно тежък. Всяко петънце земя – дори и вертикално – се обгрижва с всички възможни ръце. И въпреки това не си напускат земята – и строят много. С кал и камъни, но строят. Срамежливи са. Не ни обръщат внимание. Грижат се за семействата си. И просто се молят в техните си зороастрийски светилища.
Застанали сме на ръба на една скала и слушаме омагьосано Абу. След вкусната, макар и скромна вечеря и наистина чудесната закуска, сме отпрашили в посока Хорог, надничаме в отсрещния Афганистан, а след това с плавен завой поемаме в посока към вкъщи…
Нощувките винаги се предлагат със закуска и вечеря, на обща цена US$ 15 на човек.
Трудно ми беше – и продължава да ми е трудно – да изразявям чувствата си от това скитане, макар наистина да опитвам. Трудно е да изразяваш възхищение със семпли думи – пудрата не им подхожда просто.
Търсим място за обяд. Междувременно прескачаме до Таджикистанското Памуккале. Малко, неблестящо с известност, само местни хора му се наслаждават, но истинско спа – или каквото си мисля, че е истинското спа. Доста и вонящо, имам предвид… Сериозно се впечатлихме!
А още повече се впечатлихме от обяда. Не от самия обяд – то беше обиране на остатъци от торбите, валута нямахме повече за пазаруване, а от мястото… Такъв сюрреализъм, не е истина. Разкъсвах се между глада и жаждата за снимки. Снимките победиха! Имам предвид, дъвчих бързо като паток – преди и след снимките… Местните ни гледаха ококорено – явно не бяха много отсядащите тук. Ние още по-ококорено ги гледахме!
Продължението беше фамозно. Всъщност, после за него. Достигаме една махала от пет къщи, Турат спира джипа, обръща се и оповества с мекия си глас: „А това е селото на Галя, в което ми е заръчала, че искате да нощувате.“
Дружният смях изплаши един петел, който беше дошъл на разузнаване…
Преди време една моя близка аверка създаде за мен един остров, изцяло сътворен от мои желания, мечтания и прочие …ания, а тук Турат кръсти на мое име цяло – съвсем реално – село. Напредвам в собственостите!
Освен подписването на нотариалния акт, Турат прави предложение: рано е, имаме време да достигнем чак до неговия град (макар и късно вечерта), предлагам ви безплатен подслон и вечеря, а на сутринта спокойни да отпътуваме за Ош, без риск да си изпуснете полета.
За мен предложението не беше изненада. Аз силно допусках сходен сценарий – нямам предвид гостуването, а оптимизиране на маршрута, още когато водачът ни „подмести“ предишната нощувка, но нямам навик да се запъвам като магаре на мост, още повече когато ни се мисли доброто.
В контекста за маршрута и времето за него да споделя моето лично мнение: да, маршрутът ни беше стегнат, но не беше претоварен. Ако имах възможност, бих добавила още един ден – просто защото возенето с Тойотата е твърдо, ама наистина твърдо, и ако човек не обича такова друсане, може да има проблем (обаче друг джип – с меко возене – не би издържал на терена). За повече време – не мисля, че щеше да е нашата чаша чай. За мен беше магия – но магия на ръба на зоната за комфорт. Мисля, че добре се бях справила с планирането…
Щях да казвам за продължението. Всъщност, нямам дума. Една върховна дивотия, с дива красота, а аз пищя – отново. И после моля Турат да спре. И пак пищя. И отново го моля. И пак. И пак. Аз съм на върха на моя свят.
Приземяваме се в дома на Турат късно вечерта, наистина уморени. Не е само до пътя. Емоциите са потресаващи. Съпругата на Турат ни е спретнала вечеря и уютна постеля. Ние просто легнахме и умряхме!
Последният ден ни ошемети окончателно. Не, не ни умори. Знаехме, че още няколко часа и ще прегърнем цивилизацията. Просто ни ошемети.
С различната перспектива, която бяхме пропуснали в тъмнината на първия ден;
С тъгата на красивата бездна;
С уханието на зимата – животните се прибираха на ниско и топло и споделяхме заедно платното;
С последните снимки, които бяхме пропуснали да си направим с гордия овен – снимките никога не ни стигат…
Със замръзналите сетива от цветността на скалите…
Някак усещахме величието на живота именно там, където той трудно се съхранява.
Пътуваме в тишина. Само веднъж мекият глас на Турат меко я нарушава. „Галя, а ти нали там ще видиш за някоя фирма, нали?“ Кимам мълчаливо…
Преди дни, докато се въртим около джипа и правим проверки на ходовата част – Турат и Абу правят проверки, ние зяпаме с компетентен израз – Турат разказва за Тойотата. Личи страстта в гласа му…
Купена на старо. Знае й всяко болтче. Отдавна не правят такива. Само механика. С огромна издръжливост. Зимата почти я разглобяват. Напролет – сглобка почти от нулата. Този джип е и хляба, и ножа им. Турат обикаля с него от 20 години. Пробива пръв. Усеща как магията на Памир ще омагьоса хората.
И разбира се, оказва се прав.
И разбира се, той няма готови пари, с които да направи голям бизнес и работи само за хляба на семейството си. Много почтено.
Само където усеща как Тойотата започва бавно да се предава, като стар индиански кон (откъде ми хрумват такива идиотии…). И тогава за него наистина ще стане много, много труден живота.
И откровено ме пита: „Галя, а ти можеш ли да помогнеш да намериш с някоя фирма – да ни стане спонсор? С джип. Да опиташ, а? Сега Тойота пуснаха един джип, само за пустинята. И е точно за Памир. Само че откъде да вземем 40,000 евро…“
И го казва открито, простичко, без молби или преструвки. Такива са памирците. И ми показва джипа (не се предлага в Европа). И виждам надеждата в очите му.
Всеки си има своята мечта. Нямам хал-хабер идея дали мога да помогна. Вероятността е почти нулева. Досегашните проучвания са на кота нула. Аз не съм чудотворец, но… Много много искам да си я постигне Турат! Много! И много силно му я желая. Защото такива хора са солта на земята.
Ася и Милослава – благодаря ви, дами. За мен беше чест и привилегия да ми се доверите за това изключително пътуване.
Comments are closed.