Южна Африка

„In the jungle, the mighty jungle…” Крюгер Парк

Март, 2015 г.
Pinterest LinkedIn Tumblr

…In the jungle, the mighty jungle, 3
The lion sleeps tonight…

Това е едно старо пътеписание – към времето, когато списвам тази дописка. И е едно от първите ми пълноценни скитания. 2015 г. Влюбих се в Африка – до мозъка на костите и капилярите си. И така…

Да пукна, ако някога съм си представяла, че мога да се вкопча оцеляващо в едно музикално парче като удавник за сламка – и то съвсем неметафорично. Kакто и че едно пишкане ще бъде най-смелата ми постъпка – отново неметафорично – в собствените ми очи…

Млъквам. Поред на номерата. Всичко започва от един пътепис (Nota Benne: Внимавайте с моя!) и снимки за чудеса, които изобщо не съм планирала да случа в обозримото бъдеще. Да успееш да се изненадаш след 50 години живот – има още много живот в мен.

Резултатът: скитане в Африка по един прелюбопитен маршрут, състоящ се от 11 полета – от Airbus A380 и „стандартния“ Боинг, та се стигне до очарователната 7-местна Честна – за пръв път ще да летя на такова чудо, както и делтапланер – премиера и там, над едно от чудесата на света. Маршрутът включва и една камара джипове, и лодки – някои от които пре-любопитни. Цялото това удоволствие – около 25 000 km. За парите мълча като партизанин на разпит. 🙂

Всъщност признавам – аз много сериозно мислех изобщо да не тръгна. Бяха се случили непредвидени битийности и когато видях каква огромна сума реално ми се сервира, изобщо не беше ясно дали ще я събера от всичките си кредитни карти.

Мозъкът е поставен внимателно на бавен огън:
1) Ако откажа пътуването, това колко пари щях да изгубя беше едната съставка на коктейла.
2) Другата причина – просто не можех да си представя как изоставям нещо, което съм започнала. Не говорим за мечта. Аз просто обичам да си изпълнявам думата пред мен самата…

Това е едно нормално признание на нормален човек. Защото за мен чудесата са просто красиво опаковани огромни усилия.

Организирането и логистиката на това чудо, дебнене на самолетни билети, резервации баш на местата, които искаш (претенция съм си аз), преговори за трансфери – ключово действие, щото като то стоварят по средата на нищото и ще се чудиш какви да ги сучеш – започват почти година по-рано. Хубаво че са едни авери, та да се оправя в бъркотията. Признавам, обаче, че слушам най-вече себе си и си уйдурдисвам на прищявките…

London Heathrow, Airbus A380. Чудовище (Вече зачертано от индустрията – колко жалко…)

Един град се вози в него. Аз съм в най-бедния сектор на трюма. Всъщност, важното е целият град да се приземи успешно, останалото е суета. И лека завист към първа класа…

Успешната мисия е изпълнена – марширувам по летището на Йоханесбург и подскачам бетер дете в сладкарница. Съдбата е силно благосклонна към мен – имам уговорена (случайна) среща с рядко шантав и престъпно интелигентен български пътешественик, живеещ в Южна Африка. Прекрасно е, когато те чакат на другия край на земята, пък било и за малко… Малко, колкото да се чекирам за вътрешен полет, едно кафе, един топъл разговор – и следващия самолет към Nelsprite (Митко поема към Cape Town).

Специално се цопвам в тази част на Kruger Park – искам да видя Panorama route. Съответно, обаче, плащам майка си и баща си за този еднопосочен трансфер (на следващия ден) с джип – за да се изкефя на красотите на Blydе Canyon и всичко наоколо. Качеството винаги е струвало много, ама пък как си струва…

Първият ми джип със шофьор ме чакат на очарователното летище,

зареждането на бензин ми носи първото подскачане: “В Африка съм, в Африка съм!” – не че Африка се интересува…

a първата ми южноафриканска лоджа ме посреща със страхотна атмосфера.

усмихнати домакини, интересни табели и ограда с ток. Добре дошли в джунглата! Всъщност, дори не съм пристъпила в джунглата…

Собственичката на лоджата – едно уникално бойно бабе (70-80), като вижда че обикалям като гламава в имението и ме дърпа навън, ме мята на нейния джип да ме поразходи в околността на лов за гледки. Като изключим един крокодил, другите обитатели не ми застават пред обектива. За разлика от през нощта, обаче, когато сигурно цялата джунгла – или поне всички нейни маймуни – се събират под оставения широко отворен прозорец (патка!). Това че има желязна мрежа не пречи ужасът да пълзи по вените ми и да спя завита презглава…

На следващата сутрин – нов джип с мноооого готин чернокож водач. Време е за Blydе Canyon – един от най-дълбоките и красивите в света…

Вози ме моя шофьор по Panorama Route и разказва за местните племена и за туризма – и за наложен един местен език за комуникация, а не хиляди местни диалекти, за да могат да дръпнат напред в икономическото развитието на района. За дърводобива – докато минаваме покрай огромни площи с кипариси и строгите закони кога, къде и как да се сече. Правя асоциации с някои закони за дървидобив в една държава в Източна Европа, но да не си цапам писанието…

Маршрутът се вие през обекти, от които получаваш истински душевни оргазми. Отдалечено, но изключително място… Изключително!

И стигаме Планината. И аз припадам…

Една скоба да отворя – първата от многото. Хлапетата на Африка…

Няма друга такава очарователност. Мога да напиша роман за тях. За това хлапе специално поисках разрешение за снимане – винаги питам, впрочем. На тази майка – която срещнахме попътно – не й пукаше особено, да не кажа хич, честно казано. Разбирам я. Поредната западняшка фръцла, която ще събира охкане и ахкане със снимките си, като се прибере, а нейните приятели ще се кефят на Африка, ама отдалече… Просто аз се разтопявам – лично на мен децата там ми въздействат много силно…

Стига приказки. Шофьорът ме стоварва съвсем навреме в Gomo Gomo. Време е за Крюгер и дивотията…

Лоджите в Африка също са обект на цял роман. Аз съм 100% неразбирач. Просветлява ме приятел. Има места, където пестенето не е добра идея, това е едно от тях. Не заради лукса – или по-точно изпипаните до последно детайли – който лично мен ме втрещи.

а защото добрата (и в общия случай доста скъпа) лоджа се намира в (скъпа и) много добра концесия, както и има (скъпи и) много добри рейнджъри. А целта е не (само) луксозна лоджа, а ‘луксозно’ сафари – тоест, с уникални гледки на диви животни…

Всъщност, едни от най- скъпите лоджи са в палатки сред специални места в джунглата, но все още не ми плащат заплата, която дори да си помисля за тях… Помислила съм си, обаче, за едно шантаво сафари в Кения – екип от рейнджър и готвач с подвижна ‘лоджа’ – за палатка говоря, да не стане недоразумение , която се разпъва всяка вечер, а докато скиташ в саваната с водача си, готвачът приготвя вечерята… Ох… Отивам да моля шефовете – и Господ – за повишение на заплатата.

Стига салати, както казваше любимият ми Емил Боев – започвам с един обичаен ден в Гомо Гомо: 5,15 сутринта. Тропане по вратата. Сърцето ти спи, ама се препъваш по посока на банята и се чудиш какво по дяволите правиш на майна си Райна, харчиш една камара грешни пари и те будят в безумни доби в отпуската ти… Нямаш време за джакузито, кафето оправя леко ситуацията. Разхождаш се с димяща чаша около езерото и започва да ти просветва. Просветва ти и защо си тук. Особено когато идват слончетата на водопой…

Емоцията е разбиваща. Нееднократно ще виждам слонове по време на това скитане и чувството ще е винаги същото – рядко фини и умни животни. Рейнджърите не ме оставят да треперя дълго, обаче – скачане по джиповете. Очите ми са бетер оцъклена жаба. Сетивата ми започват да играят тарантела.

В джипа съм с трима млади мъже англичани (архитект, доктор и телевизионер), и тримата се подвизават в Лондон (дипломирани в един и същ английски университет). Удоволствие е общуването с такива хора – толкова знания, поднесени ненатрапчиво, да не се почувстваш неинформиран… Удоволствие е и да слушаш рейнджъра на джипа – млад, рижав южноафриканец, и чернокожия тракер (tracker – следотърсач).

Тракера не го слушаш, а гледаш. Всъщност, чилякът разговаря със знаци. Не защото е ням. Работата му е да проследява животни, а това не става с приказки… Нашата работа е да се размазваме от емоция. Непозната емоция. Като да попаднеш изневиделица на носорози… И з у м и т е л н и.

‘По едрина носорогът се нарежда на трето място между всички сухоземни животни след африканския и индийския слон. По нрав белият носорог е твърде миролюбив. Той често пасе и много по-рядко извършва лъжливи нападения от черния си събрат. „Атаката“ се извършва в същност за разузнаване — носорогът се затичва срещу човека, след това изведнъж се спира на 5–6 м от него, сумти, върти глава и… се отдалечава.’ Много стресиращо…

‘Освен това тези гиганти обичат извънредно много да правят „кални бани“, като се търкалят из крайбрежната тиня на реките и езерата или в по-големите локви. Според известни сведения при тези бани водни костенурки очистват кожата на носорозите от кърлежи.’

‘Обикновено носорозите са твърде привързани към дадена местност. Старите мъжки бели носорози „маркират“ границите на участъка, в който постоянно пасат, като уринират по храстите и тревата в неговата периферия.’ Видях това действие – сериозна мощ се излива…

‘През втората половина на миналия век белият носорог е бил така усилено изтребван, че в 1892 г. вече са го смятат за напълно изчезнал. За щастие не се оказва вярно. Главната причина за това е търсенето на рогата на носорозите. Смята се, че те притежават лечебно и стимулиращо действие. Според данни на проф. Гжимек рога на носорози, стрити на прах, се продават и досега в аптеките на редица източноазиатски страни като лекарство срещу импотентност и средство, усилващо половата мощ на мъжа…’

Изключително красиви животни. Искрено полудявам по тях!

Докато не полудявам по следващото – негова пълна противоположност. Такова красиво птиче не съм виждала в живота си…

Моето огромно откритие в Африка са всъщност птичетата. Защото не очаквам. Защото не съм подготвена в едно такова мъндзърко създание да се крие такава изумителност. Защото повечето все търсим голямото, а малкото го подминаваме. Така сме устроени. Философия…

Която философия – с още по-поетични детайли заради емоционални гледки през деня – една вечер развивам на рейнджърите във втората лоджа и на тях им увисва ченето. Коментарът на единия младеж: ‘А един мъж щеше да каже просто – беше хубаво сафари’ 😀

След птичето погледът ми попада на дългошиесто красотище и аз ококорвам очища. Както беше казал шопа, е такова животно нема!

Много красота, събрана на близо 6 метра при мъжкия екземпляр – от копитата до върха на главата. И интересно поведение. Рейнджърът разказва – жирафът винаги поставя бариера между себе си и наблюдаващите го. И е животното, предизвикващо най-много писъци от възхита.

При мен специално всичко пищи от всичко, но следващият писък е почти истински – стадо африкански биволи 🙂

Всъщност, писъците са излишни – виж, ако беше самичък бивол… Рейнжърът гаси джипа и започва да ги реди сладкодумно: Няма по-опасно животно в Африка от бивола (навсякъде го потвърждаваха). Съвършено непредсказуем – особено когато е сам. А когато е сам, значи е изхвърлен от стадото. А е изхвърлен, защото е стар и не може да ловува пълноценно, в тежест е – и по-силен мъжкар го измества. Няма по-озлобено и опасно животно тогава от него. Няма какво да губи. Джунгла. В Ботсвана видях такъв, ще разкажа…

Усещането да те заобикалят няколко десетки от тези животни е леко смразяващо кръвта. Особено ако се ококорчат срещу теб… Но – за разлика от хората – ако не го предизвикаш по някакъв начин едно животно, вероятността да те нападне е наистина минимална. Абе щом го дращя това сега, не ще да е лъжа твърдението 🙂

Джипът спира. Утринно кафе в саваната. Мъфини. Разкази за джунглата. Имам усещането, че съм извън времето…

Съобщение по радиото ни изстрелва към следващия обект за наблюдение – диво куче. Джипът се носи офроуд със скорост на влакче от ужасите. Почти вися извън джипа по завоите и примирам от кеф. Дофтасваме навреме за кучетата. Казват било рядка гледка. Нищо не разбирам. Само се кефя…

Сутрешният game drive (оригиналното название на сафари) е в историята. Лоджата ухае зашеметяващо. Закуската е сервирана. Кайсиево парфе с гранола; печени с мед, ядки в кисело мляко; царевична питка с билки и сирене, южноафрикански boerewors (наденички) с печени домати, бекон… Млъквам. В Африка са довели глезенето на туристите до съвършенство.

Наядена бетер попско дете на задушница, примъквам се до басейна (изобщо не се потопих в него, така че не ме мразете), гушнала чаша фреш, запам с невиждащ поглед и слушам джунглата. След това прилазвам до бунгалото си, където отварям доволно стара бутилка Shyra. Хакуна Матата…

Дум-дум-дум… Дум-дум-дум. Очарователната африканка ни събира като пилци. Преведено от африкански по нашенски „чорба-каша, чорба каша“. Време за обяд.

Нови кулинарни шедьоври – Kingklip (много известна риба в Южна Африка) с ризото и млечен хляб; салата с филе от щраус и хлебчета със сирене; печено пиле с помело и авокадо и пухкави хлебчета… Млъкнах, де! Няма да споменавам виното… Търкаляне около басейна, докато пладнето отмалее и в 3 часа – по коням.

‘Преследваме’ лъвове. Рейнджърите разчитат следите, ние гледаме тъпо.

Да осигуриш гледка на своите гости, за която те са платили луди пари, е въпрос на престиж и бъдещи печалби за лоджата и екипа. И хубав бакшиш. Лъвовете са от тези гледки. Само че насила не става. Животните тук са на свобода. Преминават от концесия в концесия. Правят каквото си искат. Нямаш право да ги тормозиш или примамваш. Нямаш право да влизаш в чужда територия. Законите са жестоки или си губиш лиценза. А това вече означава провален живот за един рейнджър…

И още една скоба. Когато резервирам сафари в частна концесия, хич си нямам на идея какво е това чудо и разликата с държавния парк, а се доверявам на опитен разбирач. Не греша. Разликата е огромна. В частните концесии се движиш само в твоята си територия, но можеш да се приближиш максимално офроуд до животното (в парковете не можеш да излизаш извън пътя), да не го плаши тълпа от …емнайсе джипа, да го помиришеш направо. Изключително удоволствие! И разликата в цената също е огромна и изключителна, разбира се… Затварям скобата.

Радиото бибитва от съседния джип – две лъвици са забелязани и ни приближават. Джипът се изправя на нокти от подадената газ. И ние се изправяме на нокти, когато виждаме котките…

Няма такова удоволствие – да наблюдаваш Свободата в естествената й среда на ръка разстояние… Няма! Спазваме строго правилото – никакво подаване извън джипа. Животните са свикнали с очертанието на цялото превозно средство като цял обект. Даже не шуквам, както и грам страх не изпитвам, а оргазмите следват един след друг…

Напускаме мястото, за да влезе друг джип на наше място. Има строги етични правила. Време за вечерното ни питие в джунглата. Всеки си го е заявил предварително и му се носи в джипа. Бутилката Shyras от обяд ме чакаше. Мога да откарам така още поне 50-тина години…

Вечерен game drive преди прибиране в лоджата. Нощните сафарита са забранени, тогава много животни са силно уязвими… Следотърсачът обхожда храстите с мощен прожектор. Пъплим. Ново съобщение по радиото. Рейнджърът замира. Ние също. Негово височество Леопарда. Пъпленето се заменя с ново изправяне на бензиновото ни чудовище – страшно красива машина е ленд роувъра, но не по-страшно красива от леопарда.

Уникална е тази котка. Красотище! Трудно се хваща. Има много скъпи концесии, които са специалисти по тези котки. Моят съветник ми препоръча една от тях, но не съм дорасла още за там – макар че искрено съжалих после, признавам си… Леопардът се движи бързо, следваме го колкото можем. Спираме, когато рейнджърът казва: започваме да нарушаваме зоната му на комфорт…

Всъщност, в този един ден успяваме да видим The Big Five (Петте Големи), заради които Крюгер е толкова известен: носорог, слон, бивол, лъв и леопард. Страхотен късмет…

Прибираме се. Смятам че с чудесата сме приключили за деня. Наивница! Сервирана е вечерята: карамелизиран лук и козе сирене; салата от скариди и манго; кус-кус, печен спанак с чери доматчета и моркови с портокалова глазура; еленов пай, стекова със заливки от гъби, горчица, ябълки и броколи; салата от цвекло и козе сирене; агнешки sosaties (южно-африкански шишчета); Granadilla чийзкейк; лимонови целувки; Fudge Picasso (нещо като бонбони, но не съвсем)… млъквам. Знам, че ме мразите.

Размазана от емоция, се прибирам и намирам на леглото разкошен бонбон. И приказка. „Как Чакалът се сдоби с черен гръб“: ‘Един ден чакалът видял малко момиченце, високо в едно дърво. „Защо стоиш там, красиво малко момиченце?“ – попитал той. „Уморено съм, искам да си почина“. „Слез долу, ще те закарам до дома ти на гърба си, казал чакалът. „Аз съм слънчево дете и не се возя на никакви чакали“, гласял невъзпитаният отговор…’

Няма да преразказвам… Само да отбележа: следващите вечери ме чакаха „Отмъщението на дивото куче“, „Дните на ловуващия бивол“, „Оковите на войната“. Нещо май споменах за ниво на глезене…

Като стана реч за вечеря, се сещам за още една – на следващия ден. На масата ми са настанени току що дофтасали англичани. Разтичат се от любезност в техен стил (който аз признавам, харесвам). Мазно питат къде живея. Отговорът ми – Обединеното Кралство – кара мазнината да замръзне. ‘Ама вие не сте англичанка!’ Их, как познахте… ‘А откъде сте originally’ – както обожават елегантно да питат местните островитяни – хем не обиждат, ама и хем леко натъртват за жабата и гьола. Отговорът кара мазнината да се залои здраво. Съчувствам им. Няма отърване от тези българи, мамка му. И как си позволяват да се набутат в това снобарско място… Нищо свято не остана за чистокръвните англичани! Сега и един румънец ако се появи…

За честта на истината – в съседната лоджа Africa on foot два дни по-късно попадам на англичанка, докторантка в Кембридж, много широкоскроена и интелигентна мацка, която искрено се кефи да разговаря с мен. И за политика потарталясваме: ‘На Фараж му е много угодно да манипулира масата в Англия, като прехвърля дертовете на Англия в зона, която не засяга интересите именно на масата, а дали решава така проблеми, друга опера’. Познато. Та не е до нация само, и акъл си трябва. Обобщенията са много лош показател на емоционална култура и аз често се провалям на тестовете им, като ми прекипи… Минутата за опяване свърши.

Така и така зачепатих другата лоджа, та поне да си изпея песента за нея.

In the jungle, the mighty jungle…

Тази лоджа е лично мой избор. В същата концесия – погрешен избор (мотаем се по същите места), много по-евтина – не мога да плащам повече толкова висока цена, а искам още в Крюгер – добър избор, а се оказва, че една камара чужденци са нейни редовни гости, и притежаваща една екстра, която прави избора ми изключителен – спалня на дърво в джунглата, предназначена за идиоти, дето искат да си захранват емоциите.

Не че нямам прекрасна спалня, дето ме чака в личната ми roundavelle…

Познайте избора ми… Давам си заявка за дървото. Други кандидати идиоти няма. Охрана няма. Дават ми една тромба. Изобщо, вися на едно дърво в средата на джунглата сам-сама цяла нощ под открито небе, в разкошна спалня и без никаква реална защита. Освен тромбата. Безценно.

Оглеждам се като гърмян заек да не прескочи нещо красиво и пухкаво на гости… Взимам на един дъх стълбите до горе и се завивам през глава. Агрххххх…

Всъщност, на дървото изобщо нямам грам защита – защо решава безценният ми мозък, че съм недосегаема там, трябва да питам Фройд. Имам и още една ‘защита’ – телефонът ми, който по неведом начин успява да хване WiFi от лоджата – благодаря ти, Господи! – и приятели, пръснати в целия свят – България, Англия, Швейцария, Австралия – хем ми дават кураж, хем яко се забавляват. Пускам си непрекъснато песничката, оставена от авер-магеланец Фичо. Успокоява бе, мамка му Няма такава нощ. Просто няма. Толкова съм им благодарна… Не че не заспивам като пън по едно време – оказва се имам здрави нерви.

Стига драми. Време за сафари. Този път по особено. Пеша. След милион инструкции – нямаме джип за защита – маршируваме и чакаме да попаднем на някое ‘животинче’. Не би. За добро или лошо. Играем си на следотърсачи и ровим в акото на различни хайвани. Играем и на лапни и изплюй най-далече барабонката – не се шегувам.

Прилазваме обратно. Обед – жега, басейн, бира…

Това басейнче се оказва често служи за водопой на слончета и други ‘животинки’ през нощта. И е толкова чисто… Те не акат и пишкат, където се къпят (се присещам за едно черноморие и категоричният ми извод, че няма по големи животни от хората).

Следобяд отново по коням. Попадаме на много красива птица. Hornbill (птица носорог).

Сладкодумният рейнджър започва да реди: Тези птици имат едни от най-бавните репродуктивни способности в птичето царство – само едно пиле за 9 години. Птицата снася две яйца. Което се излюпи първо, получава цялата грижа. Останалото се оставя да умре от глад. Законът за естествения подбор…

Законът за естествения подбор е категоричен и за импалите.Тези прекрасни същества – които ще покажа в Ботсвана – и на които никой не обръща внимание в Африка – много са, лесни са – са съществена част от хранителната верига на джунглата. Изобщо, несъщественото често е основа за живот. Философия в действие, добре вирееща на африканска почва.

Като стана реч за хранителна верига, се присещам веднага за смъртта. И лешоядите. Смъртта е и красива в тяхно лице. Ама много. И необходима. Каквото и да значи това за когото и да е…

Същият е и законът спрямо зебрите. Ама много красиви! Красота – зависи от гледната точка. И колко си гладен. Месото в Африка е изведено на пиедестал. То е златото там – буквално, преносно…

Само че интересът не е към тях, а към техните прекрасни врагове – котките. Имам огромен късмет. Радиото бипка – два породисти лъва са влезли в концесията. Газззззззззззззззззззззззззззззззззззззззззззз… Тук вече изпадам в Нирвана. Рейнджърът паркира на метър и половина от двамата красавци.

Не познавам друго такова чувство. И не мисля, че ще искам да видя повече затворен лъв… Дар словото ми секва.

Генерално. К а т е г о р и ч н о.

Не е истина колко трудно си тръгнах от Крюгер.

Само където е време за един от най-красивите градове на света. Cape Town…

Comments are closed.