Flying high, high, I am bird in the sky… Замбия, водопадите Виктория

Два дни съм в Замбия и съм очарована! Може би защото още от високо съзрях Виктория. Може би заради хората – толкова земни, без прекаления африкански мързел – факт във всяка африканска държава, и с много топло отношение към гостите. Може да е случайно попадение, не знам, но е лично усещане. Ще разкажа нещо интересно, една идея по-късно…

Сега, една идея по-рано, ме чакат служителите на Bushtracks Africa. Рядка точност. Ако някой с нещо ме впечатлява в този живот, то е с точност – и да си държи на думата. Обратното ме отблъсква много вероятно завинаги (всеки луд с прищявките си). Bushtracks джипът ме стоварва в поредната лоджа – на река Замбези, по лична препоръка на моя сафари гуру.

Сполай ти бе, Флай – поредно и поредно! Мога само да ритам от удоволствие.

Съм точно до реката, няма реално огради с джунглата, освен една бариера – за хора, не за животни. И ритането придобива интересно измерение вечерта – се разхождам като волна птичка с бира в ръка, когато нещо ревва аха до мен. С един скок се озовавам в съседната барака – която се оказва не моя. На прибежки се прибирам в моята, като залягам при всяко шумване. Ама съвсем буквално! Боговете сигурно са полудели втора серия – се сещам как се беше метнала мацката на врата на рейнждъра…

Това вечерта. А през деня – аххххххххххххххххххххх… Няма подскачане, което да изрази какво чувствам. Victoria Falls, в най-буйния си период. По-мокра – и вероятно по-щастлива като еманация на духа – не помня да съм се чувствала. (П.П. Не знаех, че след година и половина така ще се чувствам и на Игуасу…)

А какви местни хора има – фантастични! Не знам защо сме решили, че белите сме красиви. Това са толкова ярки хора. Разрешиха ми да снимам. И още. Обясняват ми един рейнджър защо и как се повиват децата. Белите жени ги повиват обикновено отпред. Да са децата пред погледа на майката. Черните жени – отзад. Да са свободни ръцете за работа. Детето само се учи да се пази… Мълча.

Вечерта следва друга емоция…

Имам си шофьр на такси, който ме взима от лоджата и ме разхожда до водопада. Сама не може. Било заради животни, било заради икономика… Чилякът много бързо усеща интереса ми към нестандартното и след Виктория ме завлачва в местна кръчма – под открито небе.

Местните се забавляват. Не са очаровани да ги снимам. За малко да имам неприятности, но шофьорът е пич. После се сприятеляваме, пием бира заедно. Усещам, че им взимам уважението. Мислят – поредно – че съм някаква бяла пикла, дошла само на лов за снимки, а истината е, че на мен хората са ми безкрайно интересни. Предлагат ми бирата си и не се нацупват кифленски, когато отпивам от нея. Искат да се снимаме, аз не ща. И те: Видя ли, а ти искаш нас да снимаш… Ледът е разчупен. Е, налага се леко да го затегна – демек си тръгваме – когато местните започват опити за крънкане на билет и виза. Разбирам ги. Мноооого хубави мъже, Божи кръст, но се въздържам – с лека въздишка

Да се върнем на Земята, пардон – във въздуха! На следващата сутрин имам ‘букнат’ полет с microlight – делтапланер. Премиера в скромния ми живот. Всяко похарчено пени си заслужава тази емоция и то баш там…

Фирмата я има изписана на крилата. Сега цените сигурно са различни, но емоцията е безценна. Не получвам хонорар за тази реклама.

Хеле пък като рекна пилотът: „Правила ли си свободно падане? Я разпери ръчички…“ И като изключи двигателя и пусна машината над Виктория… Агрххххххххххххххх!

Въздишките продължават, когато попадам на следващия ден в Ботсвана… Трансферът от Livingstone през водната граница до Касане – отново Bushtracks. Шофьорът – рядко интересен чиляк. С такава гордост разказва какво е постигнал – за живота си, за битките. ..

„Отгледаха ме с помощта на църквата и сиропиталището към нея. Дадоха ми хляб, вяра. Винаги ще му помагам с каквото мога, жестовете трябва да се връщат. Започнах училище. Тук образованието е безплатно само до (българския) 5-ти клас. След това трябва да плащаш. Аз си намерих един благодетел, работех в градината, а също и момче за всичко. И той плащаше. Чак до 9 клас. После той почина, започнах да работя. Всяка монета събирах за образование. Иначе никога нямаше да издрапам за читав живот. Събрах пари и пак продължих. Завърших. Голяма рядкост. После започнах да събирам пари за колеж. Събрах. Работех и учех. Почти съм завършил. Сега съм гид – затова и така ми знае устата (усмихва се), в момента допълнително припечелвам като шофьор. Семейството ми и децата ми никога не са били гладни…“

Докато разказва за себе си, вмъква и реплики за селцата и хората, които виждаме. И децата. Отиват на училище. Всеки ден по 10 километра пеша. В една посока. Не само че не бягат от училище, а искат да ходят. Понякога колоте и автобусите – ако нямат клиенти – им спират. Това е главен път между Замбия и Ботсвана, но в огромната част от време ходят пеша. И си мисля – какво ли ще е да накараш нашите европейски и американски деца да ходят по 20 километра пеша…

Снимки няма. Тоест има, но са разфокусирани – от колата, и не струват. Фокусирането върху думите по-струва.

„И не гледайте със съжаление хората по тези села. Нямат вода и ток, много бедно е, ама наистина са щастливи. Препитават се със земя, малко занаяти. Умеят всичко – змия да ги ухапе, знаят какво да наложат; разболеят се – имат си треви. И ние ги знаехме тези неща, но с тези болници по градовете забравихме как да се лекуваме сами. Това е лошо…“

Ако кажа какви мисли минават през главата, пътеписанието ще се превърне в романописание. Ще ви го спестя – мисля Ботсвана ще ви бъде достатъчна. Място, за което не съм и подозирала, че ще отида. Много, ама много скъпо – особено в най-специалните си части, но затова по-късно. Първо идва прехвърлянето през река Замбези, където се пресичат границите на Замбия, Зимбабве, Намибия и Ботсвана. Чака ни чартърна лодка. Кой като нас (утре ще мисля за банката). Моя милост подскача като японско петле. Въздухът просто ухае на Африка…