Дзън-дзън-дзън… Дзън-дзън-дзън. Това не са звънчетата на дядо Коледа, а кофички. Празни кофички. Празни кофички с вградени кастанети, предназначени за дарения. Носени от монаси, от деца, от обикновени мианмарци… Да, иде реч за Мианмар. Държава, която все още много хора разпознават като Бирма (Burma – англ.). Едно географско петно – всъщност, бая петнище – намиращо се на майна си Райна „над“ Тайланд, за което съвсем доскоро хал хабер си нямам, че ще хукна да обикалям. И всичко тръгва от една снимка…
Снимката прераства в разорителни покупки в мой стил, първата от които се реализира няколко месеца по-късно: петък вечер, директно след работа – сакън да не пропилея един ден отпуск – крача ентусиазирано към A380 на Thai Airways. Смятам да ви поднеса закуска в Yangon (бивша, но реално настояща столица), предиобедното кафе – в Bagan, обядът – в околностите на Monywa и Mandalay, а следобедният чай – в Inle. За вечеря ще намина през Тайланд…
Преди да започна с кулинарната вакханалия, чистосърдечно си признавам, че преди пътуването нищо, ама нищичко не знам за Мианмар. Една приятелка ме пита – как я избра тази дестинация? Сигурно е тъпо, но съм искрена – единствено по снимка, както споделих вече. Та информационната ми невинност – разбирай пълното невежество – относно Мианмар, води до огромно ококорване, когато след приземяване и стъпване на мианмарска земя съзирам движението. Няма друго такова в света… Гледам не тъпо, а яко тъпо.
Мианмар е Британска колония до 1948. Колите имат десен волан и се движат в лявата лента. През 1970 целият трафик е преместен за движение в дясно – за една нощ, просто така. Щрак.
Проучванията ми защо аджеба е тази ексцентричност, водят до две основни теории, чиято сърцевина е ексцентичността на генерал Ne Win (водач на военната хунта). Едната теория – астрологът на жената на Ne Win определя бъдещето на страната като по-добро, ако се кара от дясната страна. Втората – мечтата на генерала е да смени посоките на движение. Вероятно мечтата му е била да остане в историята с най-еклектичното (разбирай тъпо) разпореждане и със сигурност я е постигнал. Защото независимо от смяната на посоката на движение преди 35 години, и сега буквално всяка кола е с десен волан. Просто вносът на коли е от съседните страни:Тайланд, Индия или евтини втора/трета/Н-та ръка японски возила. Мианмарци, обаче, не се трогват от това малоумие и философски се справят с една недомислица, която би стресирала всеки средно-статистически европеец – и моя милост в това число. Хеле пък като трябва да се качиш в автобус с врата откъм движението… Всъщност, те от малко неща реално се трогват (Буда не влиза в сметката).
Тъй. Това да се приеме за кафето преди закуската. Да сервирам закуската… Дофтасвам в резервираната къща за гости и местните закуски, приготвяни от стопанката. Любим начин за опознаване на чужда страна.
Моя приятелка съвсем справедливо отбелязва, че да илюзираме представи как опознаваме дадена страна само щото се смесваме с местните, е илюзорна илюзия (завъртяната дефиниция е моя – бел.авт.). Никой не те допуска до бита си за ден-два. Ние сме за тях ходещи портмонета… И е съвършено права! И това определение не е обидно, просто е истината за туризма, валидна навсякъде в света. Колцина са тези, които могат да си позволят с месеци да обикалят и да се сливат с местния бит? Аз съм благодарна и на малкото, което мога да имам и обожавам да опитвам вкуса на местните хора по този начин като част от скитанията ми. И искрено не харесвам хотелите – такова удобно безличие (изключение – луксозните хотели в Индия, но там е друга опера). Да се върнем на Янгон…
Шест сутринта, ярко утро. Въздухът ухае на топла влага, и на мокри плочки от измития двор, и на кудкудякащи пилци и гарги, и на изумително рядко кафе, и на изумително вкусна гореща супа, и на безкрайно усмихващи се мианмарки, компенсиращи бедния си език с богато отношение… Тази сутрин ми спомни първата в Индонезия, Бандунг. Обожавам местните къщи за гости. Бухвам се в техния същински бит.
…И ме пита таксиметровият шофьор – хващам го от улицата с точно определена цел (след разговор с десетопръстната система) с кърваво червена усмивка от сдъвкания бетел – Мефистофел ряпа да яде, и след като сме си говорили за какво ли не (споменах десетопръстната система, обагрена за разкош с някоя полуанглийска дума): „Ти на колко си години?“ Е, беше зор докато се разберем, ма се разбрахме. Изписвам във въздуха 50, а той: „Въъъй, въй,въй, въй, ами ти не си грохнала бабичка (изобразява я визуално), а си бойна мадама“. И я изобразява визуално. като се пъчи напред с гърдите. Дали имаше предвид точно бойна мадама или хубави цици, не мога да се подпиша под твърдението. Разбирам, обаче, що е местен бит, когато се набутвам на пристанището. Моята цел.
Пъстрият бит на мианмарското ежедневие, ухаещо на плодове, лютиви нудъли и пърженки, и гледащо ме под вежди – какво, аджеба, диря на място, което определено не ми е място. Наистина не ми е – апострофирам репликата „едно е да си турист, друго емигрант“, ама на – да си навра гагата за малко. Пъхвам се на ферибота между Янгон и съседни селца, който сам по себе си е умалено копие на Мианмар…
На кораба има специална зона за чужденци – отделена с въженце и бели пластмасови столове. Пфъ… Подминавам и се набутвам на пейките за „простолюдието“. След малко съм притисната от въпросното „простолюдие“ – намазано със специална бяла смес, пазеща кожата от изгаряне и използвана за разкрасяване (!) – което „простолюдие“ ме гледа прелюбопитно, ама не по-любопитно отколкото аз него. И освен любопитството – и да ме пипнат що за животно съм – много, много сърдечност…
Не гледам забележителности. Наслаждавам се на живота. Искрено се радвам на хората около мен. И съм благодарна, че съм родена на друго място и имам по-лек живот (макар това да е спорен момент…). Хората, обаче, хич не изглеждат нещастни, така че няма какво да се надувам. Изсулвам се от ферибота, пръхтя от жегата, ама шляпам с огромен кеф в прахоляка да хвана най-известния им пазар – не покрития и най-големия, а този, на улицата, събрал най-прелестната шарения и ухания…
Каквото и да кажа за това място, е малко. Трябва да се види, усети, подуши, разбере. Основен дерт – да не настъпя нечия стока. В екстаз наблюдавам разходката на един рибок, изскочил от кошницата на очарователна бирманка, предусетил съдбата си. Въпросната бирманка – докато сладко си каканиже с нейна дружка – прерязва надеждите на беглеца, пресяга се и го цопва обратно при събратята му. Измиването му от разходката са излишни лиготии, и така си е вкусен…
Като става реч за вкусотии, като отявлен хедонист-гастрономист пътьом забърсвам един местен обяд в най-препоръчваното от Lonely Planet заведение. Заведение – силно казано, но е съвършено автентично. Впечатлена съм – славата му от най-известния пътеводител не го е променила. Три на три метра, четири-пет масички на кръст – на една от тях светлокос брадат пътевшественик с раница се бори с гореща супа, уханията – неповторими. Вкусовете – също.
Бира няма – заведението е закусвалня, явно няма парички за лицензи. Нищо, довечера. Бира няма, но има ярко лютива кухня – с която винаги се тъпча с кеф в далечния Изток, и която лютива кухня ме кара да търся с поглед специализирано помещение. Нъцки. Хъката-мъката, викам собственика – който е и касиер, и сервитьор, и момче за всичко. Казвам си дерта. Собственика изчезва. След 2 минути се появява и ме вика съзаклятнически. Стискам кълки и го следвам. Води ме в тоалетната на персонала. Две момичета трескаво я почистват. Трогната съм и се чувствам безкрайно неудобно. Благодаря сърдечно…
Като стана реч за кулинария, да спомена вечерната доза мианмарски вкусотии, когато си пия бирата – много, много хубава – и се просвещавам кулинарно: “…Друго прочуто блюдо се приготвя от чайни листчета, мариновани пържени фъстъци, чесън и скакалци…“ Аз, таковата, два пъти ям такава чаена салата. Изумително вкусна. И верно много хрупа. Ама кьорав скакалец се не вижда, грозни инсинуации…кххххх!
Да завърша янгонската кулинарна тема със забежката ми в уникалния хотел Strand на бири и други изкушения, когато взимам-давам от жегата и кифленското у мен надделява. Играя си на Принцът и Просякът…
Всъщност, това е едно от най-елегантните места в света, които съм виждала. С традиции. И изключително скъпо. Цената е същата, която бих платила на булевард Strand в Лондон. В бара има надпис: „Съжаляваме за Вашето неудобство, но традицията на този бар повелява свободното пушене на пури.“ Английска му работа…
Както стана вече реч, Мианмар е Британска колония до 1948. През 1989 г. официално сменя наименованието си от английското Бирма на бирманското Мианмар (заедно с това и английските наименования на много градове и местности, вкл. това на тогавашната си столица – от Рангун на Янгон).
„Бирма като една от най-големите държави в Югоизточна Азия доминира в региона до началото на 19 век. След последвалите 3 колониални войни – първата през периода 1824 – 1826 г., втората през 1852 – 1853 г. и третата война през 1885 г. В резултат на последната война Великобритания завладява Бирма и я включва в състава на Британска Индия. Процесът, довеждащ до независимостта на Бирма през 1948 г., е съпроводен от освободително въстание от 1930 до 1932 г. (когато Великобритания отделя Бирма от Индия) и окупацията ѝ от японските войски в периода 1941 – 1945 г.
Като република с демократично управление, Бирма просъществува едва 14 години – до 1962 г., когато генерал У Не Вин извършва военен преврат. Не Вин управлява страната в продължение на 26 години, налага реформи, създава Партията на бирманската социалистическа програма, революционен съвет, който обнародва политическата декларация „Бирмански път към социализма“. Този режим представлява смесица от марксизъм-ленинизъм, будизъм и нумерология.“
Стига сухи факти. Обичам живия диалог. Обичам и да си говоря с местните. Питам ги – какво мислите за англичаните? Отговорът: „Мразехме ги, когато бяха тук. Сега съжаляваме за времето, когато бяха тук.“ Замълчавам. Не ми е работа да коментирам чуждата история, хеле пък да ставам поддръжник на империалистически режими. Поне файда някое островче да имах, а то… Опирам се на фактите, за да разбера получените отговори: „По време на английската окупация Бирма (Burma) се превръща в най-мощната икономика в региона. Под британско управление страната е най-големият производител на ориз в света и сред най-богатите на петрол британски колонии.“
Моментна снимка към днешна дата: „Макар и изключително богата на природни ресурси, Мианмар се нарежда сред най-слабо развитите страни в света и е най-бавно развиващата се в Югоизточна Азия.“ Само занемарената колониална архитектура подсказва за богатото минало и настояща мизерия…
Всъщност, за два дни в бившата мианмарска столица правя буламач ала Индиана Джоунс с кифленски привкус. Следва янгонският М25 (орбитална магистрала около Лондон – бел. авт.) на релси, демек околовръстната жп линия, обикаляща Янгон и неговите покрайнини. Ново смесване с местните…
В интерес на истината в последния вагон се сбираме интересна и съвсем неместна компания от Западна Европа. Усмихваме се един на друг и снимаме като невидели. А то определено има – вътре, вън…
По подобие на ферибота влакът е умалено копие на цялата мианмарска палитра. И яденето на крак и навсякъде – основно занятие…
Чудя се, толкова ли са примрели местните да ядат баш като пътуват – до момента, в който в нашия вагон не се появява очарователна бирманка с леген на главата и с подозрително вкусно съдържание. На прибежки цялото западно войнство загражда продавачката и нюха какво има в легена – включително и моя милост. Аз обожавам улична храна в Азия – няма по-голяма вкусотия! Имам само един принцип – да е гореща. Този път нарушавам принципите си – това са студени десерти, които продавачката реже с ножица… Не мога да ги опиша, но мога да кажа – уникална вкусотия! Да излезеш извън зоната си на комфорт (стига да не стига самоубийствени стойности) и да пипнеш света извън безопасната си черупка е най-хубавото нещо, което можем да сторим за личността ни…
И не, не забравям най-характерната особеност на това наистина различно място. Будизмът – алфата и омегата, кокошката и яйцето, ин-ът и ян-ът, дъното и апотеозът на Мианмар. Храмове, храмове, храмове… Колкото по-големи, толкова по-важни. Колкото по-лъскави, толкова по-уважавани. Тук, в Янгон, е най-известният в Мианмар – и в будисткия свят – храм. Shwedagon.
Един пътешественик (Стефан Русев – бел.авт.) е синтезирал всичко най-важно за този храм: „Shwegugyi Pagoda е построен от крал Alaung Sithu през 1141 на върха на 13 метра висока платформа, което създава впечатление на голяма гъба. Надписите вътре казват, че царят е построил тази пагода, защото искал да постигне Нирвана и след благородните добродетели които притежава би желал да се превърне в самият Буда. Той се молил за хуманно отношение не само към себе си но и към другите, както и да върне дългът на благодарност който дължи, да спаси съзнателните същества от страданията на цикъла на прераждане (Samsara) и като бъдещ Буда да се превърне в обожаван от хора и животни…“
Мианмарци живеят с будизма и ЗА будизма…
По повод будизма – идиличните ми представи за тази миролюбива религия са сериозно посечени, след като разбирам за ярката агресия на будисти спрямо малцинствени групи в Мианмар. Няма да цитирам пресата, не харесвам „кръвнишките“ текстове. Просто истината за света не е розова, по-точно черно-бяла.
За да съм исторически точна, насилствената кръв не е новина за Мианмар. Въстание 8888 – станало на 8 август 1988: няколкодневните протести на студенти, учители и лекари са потушени със стрелба от страна на армията. Загиват над 10 000 души в цялата страна, повечето от които жени и деца. Вярно, стрелящите не са будисти, но са били възпитавани в традициите на будизма…
Последният детайл, след който детайл будизмът губи окончателно моята предишна възхита – достъпът на жени до определени храмове е категорично забранен. Тегли се чертата – до тук си. Можеш да гледаш от разстояние като гладно коте паничка мляко – догма.
Всъщност, нито будизмът, нито мианмарци ще се трогнат от моите словесни вопли. Абсолютно всяка религия си има своите догми (само Атон и Мека да спомена, е достатъчно) и тази не прави изключение. Кръвта е поизцапала сериозно одеждите на всички черно- и бело-дрешковци, така че няма какво да плюя чуждите религии. По-скоро се чувствам разочарована за поизцапаните си очаквания…
И още един детайл – от него не толкова разочарована, колкото силно изненадана – златните (някои истинско златно покритие) и лъщящите – са издигнати в истински култ. Докато онези, истински патинираните с история, мистика, чар, безгранична красота, са заметени под килима и само шантави скитници като мен получават истински оргазъм при вида им.
Питам наивно – защо толкова злато, а истински безценното – което не се купува с пари, защото съдържа най-скъпия ресурс – време!, е зарязано от местната администрация? Отговорът прозаичен: „Че златото е най-скъпото на света!“ Замълчавам. Желязна логика. Всъщност, те са прави за себе си. И колкото по-огромен е Буда, толкова по-безценен…
И дарения, дарения, дарения. И най-бедният дарява пари. Много пари. По-точно колкото може да си позволи, но без се щади. Дълго време ровя фантазията си за най-точната дефиниция на окичените с банкноти будистки божества. Намирам я – естетическа аранжировка по всички правила на „висшата банкнотна икебана“ (Домосед – бел.авт.).
Стига будизъм – макар че той едва започва, защото идва Баган. Но – не мога да ви пусна от Янгон без един от най-уникалните залези, които успявам да хвана със скромните си фотографски умения…
Следва…
Comments are closed.