Мианмар

Звукът на „златната“ вяра. Неповторимият и изключителен Баган.

Pinterest LinkedIn Tumblr

И така, време за едно от непризнатите чудесата на света – Баган. Ще стане реч защо е непризнат…

Летя до там. Бръмча от нетърпение какъв ще е полета. В такива части на света той обикновено е особен и очакванията не ме лъжат. Апропо, самолетчето беше прелест, обслужването – съвсем. Казвам го без ирония, само с особена усмивка – още се сещам как ме закичиха с лепенка вместо бордна карта…

Прелест номер 1: Стандартен ръчен багаж – за презокеански полет – не се събира в контейнерчетата. Младежът на гишето с огромно неудобство ме замолва да го дам на чекиран багаж. Питам (леко нервирано): Какъв е проблема? Младежът (хептен неудобно): „Малки са ни самолетчетата, не се събират вашите ръчни куфари.“ Много ясно, ама да се направя на важна. Дропла непоръбена. Продължавам от своя страна с неудобство – Благодаря, дължа ли нещо? Младежът – с още по-голямо неудобство: „Ама моля ви се! Извиняваме се за неудобството…“ За несведущите (не всички от читателите ми са пътешественици) да поясня правилата/етикетът на ръчния самолетен багаж: Отговорност на пътника е собственият му багаж да отговаря на изискванията на авиокомпанията – и ако не отговаря, собственикът му си доплаща като поп, а не пита (дропла непоръбена!) – ама как така…

Прелест номер 2: Непоръбената дропла изключва, че ръчният куфар играе роля на сейф и портмоне – буквално. Цялата мианмарска и тайландска валута в сравнително дребни банкноти е изсипана вътре (много – и то големи пачки), плюс скъпия фотографски апарат, плюс всички видове зарядни – остават някъде по трасето. В мен има някакви банкови карти, от които полза нихт мамата. Понякога не съм грозно тъпа, а брутално-грозно тъпа. Дроплата започва да се разпоръбва… Вероятността да бъдат взети е малка – намирам, че хората са почтени. Стига ми само куфарчето да замине в някое друго самолетче за Мандалай или Хехо, вместо да се стовари на Баган – и ще стане кафяво мазало. Притърчането с нищо не помага. И се почва със стоичковизмите… Да изпреваря събитията – на летището в Баган пак един младеж ми носи куфарчето, гушнато в ръце – да не се изцапа. Щях него да го гушна, но реших да не скандализирам будисткото възпитание…

Прелест номер 3: Самолетчето минатюрно та миниатюрно. Контейнерчетата за ръчен багаж събират чантичка за лаптоп наистина. Копчета – мопчета за помощ от екипаж и прочие салати – забрави. Гевезии… Малко по-късно се присещам, че и още една гевезия няма: падащи кислородни маски. И се присещам поради интригуващия факт, че за пръв път откак скитосвам насам натам по света, няма визуално-вокални инструкции за евакуация на пътниците от стюардесите. Литна си самальотчика като стой та гледай. Какво да си губят времето с излишности, ама ха!

Стига салати наистина. Баган…

„Първоначално на територията на днешен Мианмар са съществували няколко държави, като най-известна е Паган или Баган (съществувала през 11 век)“. Само няколко месеца по-рано не подозирах неговото съществуване. Едно от чудесата на света, ФАКТ. Непризнат от Юнеско поради една-единствена причина – безстопанствеността на държавата и липсата на каквато и да е целенасочена грижа и политика по отношение на безценните храмове. Единствената грижа на държавата е да събира такси. Сериозни такси. Замърсяването е сериозно. Безхаберието на местните е очевадно, като „хаберието“ е насочено към ходещите потрмонета… И независимо от липсата на официално признание, и независимо от всичко гореизказано, впечатлението е сразяващо сетивата. Въртя се като ветропоказател на дървена пръчка…

Няма друго такова място. Няма. Десетки хиляди храмове – от 10,000 вероятната бройка в момента е към 2,000 – камбановидни ступи, пагоди от червена тухла – потънали в прашасалата равнина. Толкова дива красота и орнаментика сътворена от човека и скупчена на едно място – и без последваща (особена) грижа.

Историята разказва, че Баганското царство е било в разцвета си между 1000-ната и 1400-ната година, когато Кхмерската империя властва в Камбоджа и издига дворците и храмовете на Анкор. Историята кълви, че вероятно двете съпернически държави доказват могъществото си чрез изграждането на нови и нови храмове, с които да покажат превъзходството си. Местните, обаче, казват друго. Питам ги: Защо толкова много храмове? Отговарят: Колкото повече храмове, толокова повече Нирвана… Но докато в Анкор залагат на камъка, в Баган копаят червената пръст на равнината и пекат тухли, с които градят изключителните си храмове. Наистина изключителни – с изключително катерене и слизане също така…

…голяма част от които оставят природната ерозия и човешката природа да се „погрижат“ за тях. Рушенето е факт, а таксите, които държавата взима от туристите, са сериозни. Вероятно е държавна тайна колко от тях реално отиват за тяхното възстановяване. От кумова срама със сигурност отбиват номера с подобие на действия – точно преди моето скитане забраняват свободното катерене по пагодите, но в една корупционна схема смело мога да предположа за ефективността на мерките. Допускам същото установява и UNESCO – както и установява кроткото съжителство на животни, хора, обработване на земята – и продължава да не дава статут на световно наследство на Баган…

Аз мога да цитирам пагодите, които успях да прешляпам – Shwezigon Pagoda, Htilominlo Pagoda, U Pali Thein, Ananda Temple, Shwegugyi Pagoda, Thatbyaenyu Temple, Gadawpalin Pagoda, Manuhar Temple, Nan Paya, Myaceti & Gubyaukkyi Pagoda, Sulamani Temple, Dammayangyi Pagoda, Shwesandaw Pagoda… Тях ще ви ги цитира всеки свестен туристически гид. Аз за друго се присещам, което ми се иска да разкажа, за храмовете има достатъчно литература.

На всички най-известни пагоди са заседнали представители на местните занаяти, които заливат и без това ошашавения западен турист (източните нации не се трогват особено…) с ръчно приготвени стоки. Везани или рисувани текстилни платна, дървени фигурки, миниатюрни пагоди и ступи…

Пред един от особено известните храмове красиво мианмарско девойче – бих казала дете – си ме харесва и се лепи като туткал. По-добродушна или по-платежоспособна й се виждам, идея нямам. Аз никак не долюбвам да ме тормозят – както и вероятно голямата част от туристите – но се държа възпитано и учтиво я напъждам. Нъцки. Туткал. Започвам невъзпитано да повишавам тон, а девойчето – Моля, не се сърдете. И не се маха… А какъв перфектен английски говори, събира ми зениците в точка. Питам я: „Откъде го знаеш?“ „Самоучители“, отговаря. Упорито хлапе. Обикалям каквото обикалям…

…на изхода при чехлите пак девойчето. Ходи след мен като кудук – само и само да й видя стоката. В един момент ми става смешно. По-точно се възхищавам. Защо се ядосвам на такива хора? Щото ми нарушават почивката и нямат мяра, да. А те просто си гледат фантастично работата. И печелят насъщния си. Ако девойчето е брокер в Ню Йорк, ще бъде милионер. Като захапе, не пуска. А нима нашите търговци тук в Европа са по-хрисими? Айде холан… В крайна сметка девойката си свършива работата. Купувам дребни подаръци. И добавя една дума, финализираща сделката: „Извинявайте!“. Едно мило като ми става… Дръпвам я и й шушна разни съвети, с които да стане наистина успешна. И ме гледа ококорено, и попива като сюнгер…

Разбира се, не минава без лов на залези, и разбира се, аз искам най-специалното място. То е и най-популярно, разбира се – една от най- високите пагоди, позволени за катерене, и препълнена с народ…

Това изобщо не е моята чаша чай. Следва план Б – изолирано местенце, с което се срещам единсвено с няколко бели мотопести, познаващи Баган. Това вече е моята чай…

По повод девойчето и лова на залези се присещам и за явлението туризъм в Мианмар – доскоро организиран единствено от държавни агенции. Отскоро и т.нар. частници си проправят път. Тези, които са по-дърти като мен, помните ли Указ 56? Както казва Домосед (обичам да чета Димитър Тодоров!)., „Мианмарци имат богат избор за професия – войник или монах. А ако не искаш нито едно от двете – прав ти път – оставаш цивилен, с най-голяма статистическа вероятност – селски труженик.“

Позволявам си да го поправя. Категорично добавям още една опция: туристически гид. Там, обаче, много още ориз трябва да изядат, за да стигнат нивото на родните си монаси или селяци. Моят опит с гидовете е любопитен. Защото аз съм рядко гевезе. Сакън, не кифленско гевезе. Просто перфекционист. Ако мога да скитам с месеци, ще се вея като народна песен по градове и паланки сама, дива и щастлива, без кьорав водач и шофьор. Да, ама… (отивам да пусна фиш за евромилионите).

В Баган ме чака първия гид с кола. Чест му прави на чиляка, че ми ходи по гайдата – както казах, аз съм едно претенциозно лайно, excuse my French, както и усилието му да говори английски. Самоук… И да ме влачи по места, извън тълпите – адмирации. Мисля, че и той остава доволен от мен.
Следващият – със сериозно самочувствие, добър език, точен. И достатъчно скъп, ама като искам специална програма. Всичко прекрасно, докато не му правя остра забележка за липсваща необходимост – работеща тоалетна на барджата (голяма лодка) под наем (за няколко часа). Лодката под наем само за мен. Ако не ми беше и леко развален стомаха от сутрешното къри, сигурно нямаше да го направя на проблем – но го правя. Ако е обществено фери, стискаш зъби. Сефте. Ако си плащаш за специална услуга, получаваш специално отношение. Простички бизнес правила. И клиентът винаги има право. Световна догма. Не и в Мианмар. Пък като се нацупи след забележката ми (единствената) тоя ми ти мианмарец, като млъкна – бетер децата. Всъщност, мианмарците са точно като децата, както правилно ги дефинира моята приятелка пътешественичка Емилия. Аз прибавям – изумително непосредствени, силно вярващи, много сърдечни, но и обидчиви. Липсва им разбиране за различните култури.

Всъщност, на нас по-често сякаш ни липсва разбиране. Толкова е интересен светът – скиташ и установяваш, че той не се върти около теб…

Признавам, обаче – аз обичам да завъртам света около себе си, в смисъл да правя нещата така, както обичам. Освен скитането само по-себе си, и битийността следва капризите ми. Малко кадри от хотелчето, което си бях избрала и местната храна, която е мое задължителни меню – което винаги споделях с моя гид – който и да е той… Апропо, там се срещат цени на хотели с космически стойности, които старателно избегнах.

Хотелът се казва Kaday Aung Hotel и беше резервиран през Агода. Цената му на вечер беше GBP 40 за моята стая – да напомня, говоря за 2016 г.

Да се върнем на Баган. Няма да досаждам с всички селца и паланки в Баганска околия, които сколасвам да омотам

но не мога да пропусна Снимката с голямо С – причината да се чучна в Мианмар.

Mount Popa е култов храм за Мианмар. И отблизо изобщо не си заслужава славата – славата на туристически обект, не на храм. Не съм будист да го оценя като храм… И го знам. И не следвам съветите. И грам не съжалявам за допира ми до него – и всичките му 770 стълби!

Човек трябва да уважава своите мотиватори, за да има следващи мотивации. Например, за полет с балон…

Следва…

Comments are closed.