И така – езерото Инле. И тъкмо да започна с фактология и се пернах през ръцете. Защото Инле не е фактология, а емоция и е уникално! Хората живеят във водата, приспособили са битието си – никак не леко – за едно прилично оцеляване, отглеждат зеленчуци, ловят риба, тъкат скъпи шалове от лотус, молят се на Буда…
Разбира се, че ще кажа, че дължината му е 22 км, а ширина 10 км, и се намира в долина между две планински вериги, и се чувства като различен свят от останалата част на Мианмар. В селата и градовете отвъд езерото дървени къщи са построени на кокили и рибари управляват едноличните си лодки с характерен стил на гребане, увивайки единия крак около греблото им.
Освен гребането с крака, друга очарователна част от живота на езерото Инле е лабиринтът от села и плаващи градини. Къщите, построени върху кокили, изграждат улици във водата. Изгледът е много драматичен… И докато наблюдавате жените, прибиращи някакви зеленчуци с кануто си, трудно може да се повярва, че всичко това се носи сред езеро.
Нямаше как да не ме заведе моя гид и във фабрика за тъкани от лотус. Истината е, че те са безкрайно красиви, с изключително качество, но цената им беше на магазин от Oxford Street. И си заслужаваше цената! Въздържах се от пазаруване, макар че може би не трябваше…
Виж, пазарът – очаквано – е рядко очарователен и аз примигвам от удоволствие, докато си избирам някаква вкусотия по интуиция и материални спомени. Местните продават тук всичко, което са произвели – зеленчуци, риба, цветя, плодове, сувенири… Живият живот във вените на езерото Инле.
Моят гид ми е приготвил една камара пагоди, разбира се: Shwe Indein Pagoda, Nyaung Oak Pagoda, Phaungdawoo Pagoda, Alodaw Pauk Pagoda, Floating Gardens, Nga Phe Kyaung Monastery (Jumping Cats Monastery)…
В никакъв случай няма да досаждам с поредните храмове, но още един-два акцента смятам да изтърпите 🙂 Установявам, че сякаш – предвид немалкият ме опит на рибен дегустатор по целия свят – най-вкусната риба съм опитвала на две места – западното крайбрежие на остров Ява в забито на кънда Дивия място, и тук, на езерото Инле. Моя приятелка – с не по-малко скитнически и рибен опит – ме поправя: и в едно капанче във Варна при бай Непомнякой. Не споря, сигурно е права…
Време е за дългия път към Дома… Почти 🙂 Хващам си нощният автобус от Инле до Янгон. Уговорила съм си от къщата за гости да ме чакат и да ме закарат да видя още едно от чудесата на света: Kyaiktiyo Pagoda или Златната скала. Току що открит след реконструкция. Тя точно тази реконструкция ми омота плановете в Янгон, но както ги омота, така и ги направи още по-живиписни…
В автобуса не се трогвам хич вече от нищо и спя бетер бебе. Има още няколко парчета белокожи. Събужда ме – познайте какво! „Янгон, Янгон, Янгон“. Гледам – поле. Ама съвсем поле, а уговорката ми е за автогарата. Питам стюардесата: „Къде е автогарата бе, девойко?“ „Другата спирка“. Мигам подозрително. Всички белокожи се изсипват на полето, оставам аз. И мърморя: Що пак на теб, бе! После се оказва, че оттам имало по-пряк път за центъра на Янгон. Което не ме кара да се чувствам по-спокойна. Автобусът все пак се занася на автогарата. Изсипвам се там – и о, небеса. Хиляди чиляци щъкат, половината ме заграждат да си предлагат услугите. Хубаво, че бях подготвена от аверка Емилия 😀 Само се прекръствам вътрешно и отписвам възможността шофьорът да ме намери. Трябва да е гениален. Гениален се оказва… Иде ми да го разцелувам, но да се държим прилично. Палим гумите в посока Златната скала. Наистина е златна. Буквално…
Пагодата изградена върху Златната Скала е със височина 7 метра и 30 сантиметра. Едно от най-важните места за поклонение на будистите в Мианмар. Смята се, че е достатъчно само да погледнеш скалата, за да се обърнеш към будизма…
Легенда разказва, че мистичният златен камък се крепи на кичур коса на Буда, който той дал на отшелник по време на свое пътуване. Преди смъртта си отшелникът завещал косата на Буда на Краля на страната. Кралят не искал вятърът да издуха кичура, затова наредил да извадят един огромен камък от дъното на морето, под който да остави косата на Буда. Будистите вярват, че именно кичурът крепи камъка в необикновеното положение.
Истинската моя причина не е поклонническа, а чисто емоционална – за да се достигне до скалата високо в планината, се возиш – принудително – на раздрънкани камиони, за чиято поддръжка не смея и да питам, но не мога да не се цопна там, просто не мога! Емоцията е брутална… Само здрави нерви да имате!
…И само за това си струва да се избъхти пътя до там, макар да признавам – скалата е наистина специална. До самата скала аз – като презряна жена – нямам право да се допра. Нека все пак не съм недоволна на това, което имам, че грехота…
Забирам си идилично чакащия ме шофьор – всъщност ако трябва да нарисувам Мианмар, това ще бъде именно тази идилия.
Следва Тайланд. Няма да ви говоря – поне не сега – за мохито с басейн и масаж; Чианг Май и Белият храм. Слонове. Пиене на кокос по време на бамбуков рафтинг. „Златният триъгълник“ – Тайланд, Мианмар и Лаос. Стъргалото Khaosan road в Банкок. Здравия трок, прясната и уникална морска храна, чудна бира. Някога може да разкажа, макар за Тайланд може би само Енциклопедия Британика не е писала пътеписи…
Чудя се как сега да затворя това пътеписание. Пуста писателска суета. Става ми навик да се плюнча дълбокоумно. Всъщност, за втори път си спомням – и пиша – за онази дългокосата, но явно си има неведоми причини.
Скоро (2016 г. – бел. авт.) изгубих далечна приятелка. Изяде я рак. Тя не беше пътешественик, а домашна помощница в Испания. Но така ми се радваше отдалече, като хукнех нанякъде. И все си казвахме – ще пием ракийка в градината ти в Плевен. Така, както с Миро Нанков щяхме да ходим заедно в Папуа Нова Гвинея, а го отнесе онази с косата…
Затова си мисля – чиста съвест имам пред себе си. За това какво искам и какво правя последните години. И се надявам така и да бъде. И когато и мен ме отнесе тази пущина – дано да е след много десетилетия – надживелите ме да си пуснат един здрав рок и просто да изпият едно питие за моята памет – с усмивка. Защото поне втората половина от живота си съм я изживяла в хармония с любимото ми скитане – и с усмивка.
Comments are closed.