В Ботсвана ухае на пари. Много пари. Ботсвана – Национален парк Чобе и Chobe Safari Lodge. И река Чобе. Сафарито по нея е нещото, заради което се довлачвам до тук… Оказва се, че лоджата – това място – е историческо.
Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън са били на сватбено пътешествие тук. Не знаех… Стандартът е много висок . Друг е въпросът че аз предпочитам по-мънички лоджи, но Чобе е много популярно място и най-евтината“ възможност за сафари в Ботсвана. Затова е и пренаселелено. Не ми харесва тарапаната. Пикла! – намерила, та… И Roundavella-та е наистина чудна!
Ама да оставим лоджата – стандартът на Южна Африка е недостижим. За друго съм тук. Сафари по Чобе…
Смятах че сетивата ми са претръпнали. Наивница! И като се почна… Крокодили и други влечуги – красотище!
Птичета – п р и п а д а ш.
Слоновете – няма такава топлина.
А какво показно ни изнесе един слончик, докато се къпеше и се радваше на водата – събирах си ченето половин час…
И когато се докопахме до хипопотамите – истинска чувствена Валкирия – вече взимах-давах.
Смягах, че брегът трудно може да предложи по-разбиваща емоция. Казах ли, че съм наивница?
Да не се заговаряме за залезите на Чобе, че ще стане мазало…
Пари ли… Нищо не е равно на парите, сравнимо с емоциите. Само да ги имаш, за да ги похарчиш! Финикийските знаци, обаче, са в своя вихър на танца леко по на юг – Делтата на Окаванго. Едно от чудесата на света. Река Окаванго, разливаща се в пустинята Калахари.
Ама преди нея се стоварвам се в едно от най-прекрасните места, които съм посещавала в живота си. Old Bridge Backpackers. (Флай, много бири имам да те черпя…)
Лоджата има такъв рокаджийски дух, че направо припадам от удоволствие. Музика, атмосфера, бира… Няма друга такава в света, няма!
Хора, събрани от цял свят, изравнени от своята страст към скитането… Семейство от Германия, наело кемпер и идващо от Намибия – да покаже на децата си света; шведки девойки, напуснали работа и пътуващи бюджетно по света – съответно Окаванго им е непостижимо; англичанка, опиянена от бирата и леопарда в Крюгер, решила да остане тук – с помощта на гаджето си, собственик на лоджата. Светът е изумително шарен…
Не по-малко шарен от Maun, който успявам да разгледам независимо от изкушенията на лодждата.
Та Окаванго… Съм изумена за това място, още преди да стъпя на него.
– От цените: Те са ‘наказателни’. Не можеш да пипнеш Делтата, ако не платиш майка си и баща си. И които пари отиват за нейната подръжка. Съм възмутена – леко. Не е масова дестинация. И спирам да съм възмутена, когато виждам за какво иде реч.
– От моята неинформираност: Прекрасната Индиана – моя аверка и страхотна поетеса – кога е писала приказка за Окаванго, аз съм бляла тъпо. Идея си нямаме колко много не знаем, ама имаме вирнат нос…
Достига се 99% чрез малки самолетчета. Едно много скъпо удоволствие. Ама мноооого яко, признавам!
Цените – за да не съм голословна – взех най-най-най евтината лоджа в Окаванго. Воден лагер Oddsball. Която лоджа беше дива и приказна, честно казано. В сезон не можеш да я пипнеш за по-малко от 1000 долара на вечер – all inclusive, single occupancy, ама това не е морският all inclusive. Там просто си извън света и някой трябва да се грижи за всичко. Извън сезон се докопах до 500. Никога не съжалих. Усещането е втрещяващо, честен кръст… И започна с… летището… и разхождащите се слончета по пистата.
Палатката е брутално яка! Банята, тоалетната в нищото… А душът кърти мивки Ведрото се пълни с вода, качва се въже догоре и воала…
Апропо, единствената връзка със света е една радиостанция. Обаче, ако си вземеш един бърбън – по ония ширини няма Бургаска мускатова – и се размажеш на терасата, времето спира.
Времето хептен спира, когато се качиш и на мокоро-то – основно превозно средство в този воден лагер. И тоя хилав бушмен като твой шофьор… Направо се чувствах неудобно, Божи кръст!
Всеки си има ‘шофьор’. Моят персонален бушмен живее в Окаванго от много поколения. Е, предците му едва ли са говорили английски де Усещането в мокоро е особено шантаво… Водата непрекъснато нахлува през процепите; виждаш реката от гледната точка на водните обитатели на Окаванго.
Още на първото плаване си изпълнявам обещанието към моята прекрасна дружка Индиана – писмо в бутилка (второто след Индонезия).
Как не припадна моя бушмен от удивление – не знам. Ама какво е, защо е… Как се озъби, като я зафучих… „Ама искаш ли да я хванем бутилката?!“ „Не ща, бе!“ „Ама що я хвърли, какво имаше в нея?“ „Писмо с приказка.“ „Ъ?“ Как да обясниш поетичните лудости на личностите…
После разбирам, че съм направила грубо нарушение – не е разрешено хвърлянето на каквото и да е в Окаванго, което природата не може да го разгради. Прошка искам, ама не е направено нарочно, а за добро… Пожелавам й сърдечен път на бутилката. Надявам се да не си я хареса някой хипопотам, ама каквото стане – ще е правилното. Лудите приятели трябва да се подкрепяме…
5,30 сутринта. Време за съседния остров – първо мокоро, а после сафари пеша в резервата Моремо. А май съм в отпуска… Тръгваме. И щрак! – хипопотамчик на пътя. Моят бушмен ми уйдурдиса на акъла да се приближим максимално и после моменталически го заобиколи, като ме гледаше като откачена… После ми разказва – най-много хора били загинали от хипопотами в Африка. Сега аз гледам тъпо, ама хипо е разкошен!
Започваме скитането. Всъщност, ние не сме въоръжени (както в Южна Африка). Тоест, бушменът е. Само с джобно ножче Разликата с Южна Африка е колосална. И усещането е много шантаво… Питам го бушмена – как без оръжие. Той – в джунглата ти е нужна интуиция, не оръжие. Ножчето е да си отрежеш плод или да скъсаш увита трева. Нищо не може да ти помогне срещу леопард или слон, ако те нападнат. Помага знанието… Не питайте как го разбирам.
Точно както го разбирам, когато виждаме хиена пред нас и просто замръзваме. Бушменът просто ми изшътва и застиваме като статуи до едно дърво.
Точно както го разбирам, когато бушменът замръзва по време на едно друго скитане и не мръдва поне 10 минути. Чудя се аз защо, а той само ми сочи. Слончик. Мъжар и неговия син. Учел го на разни работи и не било здравословно да ги наближаваме. Замръзвам в мокорото…
Пред мен се развива лека драма – орел се спуска и грабва на метри от мен един сурикат. Той някак успява да се отскубне и цялото стадо сурикати се изнася и скрива в луд галоп. Нямам време да реагирам с фотоапарата. Стоя със зяпнала уста. Всъщност джунглата живее пред нас…
Хукваме да се прибираме. Предстои следващото скиторене – в бушменско село, което специално си искам. Всъщност, там живеят нашите водачи – местни бушмени. Съвсем автентично село. Угаждат ми… Ама първо запушваме дупките в мокорото, че нещо бая се е разтекло Изхвърля се водата, после ми набират малко трева на която да седна – да не се пльосна директно във водата и напред.
И самото село. Не бутафорно – за туристи, а съвсем автентично. Няма ток, няма нищо. Както са живе,и преди 100 години, така и сега. Упссссссс… Виждам цивилизация в действие – кенчетата от кока кола вградени и подпират кирпича. Най-полезното действие на тази напитка, освен клипа с дядо Коледа…
Тук купих вероятно най-скъпите хартиени гривни в живота си – подарък за специални приятелки. Направени от деца – за „деца“. Буквално, преносно… От сърцето на Калахари.
Време е за Англия…. Глупости! Не е време. Време е за питие и безвремие. И за залези ли май веднъж стана реч. Няма друг като този тук. Няма!
Си мисля че е време да спра. Докато се въртя в изключително неудобната седалка на огромния Боинг на път за Лондон (Маун – Йоханесбург), от където директно щях да отида на работа, едни нездравословни мисли започват да ровят в подкорието. Което подкорие – въпреки способностите си – не успява да изчисли колко години ще плащам тази си африканска идиотия (Няколко бяха – бел. авт.) Народният български епос е измислил много точна фраза за целта: Га яди кифтета, не рива…
И защото ревовете не са ми любими, още в самолета зачертавам всички бъдещи скитания за тази година – Турция, Перу, Швейцария, Нова Зеландия. Леле, какво устище съм била зейнала… За догодина дано се съвзема. Не успявам, разбира се – просто защото не спирам скитането.
Правя скок във времето – от въпросния полет с гадните мисли до няколко месеца по късно, когато дращя това пътеписание. Когато мой приятел, пътешественик, нелепо умира. А правехме планове да ходим до най-дивите места като Папуа Нова Гвинея и Антарктида. Признавам, силно ме събори тази неочаквана смърт на този толкова ярък и жизнен човек. Започнах да се питам къде и мен ще ме завари смъртта…
Всъщност, радвам се, че похарчих едно малко състояние и послушах единствено себе си, независимо от платената цена – не само във финикийски знаци. И ще продължавам го правя. Защото утре мога да умра. И не искам да го случа с отворени очи.
Comments are closed.