Нали сложихте коланите в миналия епизод Извънземната Намибия – планове и планчета; джипове и палатки; мрънкане и щастливеене? 🙂 Защото Намибия започва…
Windhoek. Нямате работа там. Не защото е опасно, а просто не може да се сравни с останалата Намибия. Като изключим дребната подробност, че основното летище е там. И обърканият график на Луфтханза, който ни още дава допълнително време. Пак хубаво, че самолети има…
Но разбира се, имаме ищах за обикаляне в столицата – пътешественици, сър 🙂 – St Mary’s Catholic Cathedral; разни не толкова интересни места; мотаене в центъра, и най-известната Christuskirche.
Най-хубавото на такава компания като нашата са вечерните питиета и мохабеди (храна от топли витрини в магазините), а хотел Chameleon Backpackers даваше прекрасни условия за тази богоугодна дейност. 🙂
Следващ ден – взимане на джипа и пазаруване. И двете са грандиозни деятелности. Който е ходил на къмпинг, ще ме разбере, а който никога не е карал такова чудовище – съвсем! 😀
Цялата процедура за наемане на красивото и почти ново чудовище Ford Ranger (Okavango Car Hire, всички трансфери са осигурени от тях) отнема повече от два часа – обяснения и демонстрации за резервоарите (два свързани резервоара – един 70л. и друг 80л., туби няма); гумите със саморегулиращо се налягане – помпи няма, и ах, ах, ах, добре че не ги сменяхме; разпъване и сгъване на палатки – за тях нататък; опасности по пътя – включително правила по пътя;… ВСИЧКО. А да, и прахоляка! Никой не разбираше какво има предвид чиляка за опаковане на багажа, но после разбрахме по трудния начин 😀
Пазаруването за 14 дни къмпингуване на кънда в Дивия ще го пропусна – пуснете си фантазията! Само ще помогна с кадър от натоварения ни катун… Поне два пъти на ден го разтоварвахме – пардон, разтоварваше го нашия мъж, ние пърхахме около него, докато влачехме куфарите и търсехме някакво място да ги отворим, 😀 a после пак се натоварваше, включително и вечерта. В Намибия има много животни и такова беше решението ни… Абе грандиозна хамалогия! 😀 Която отдавна забравихме и останаха спомените. И все пак с ръка на сърце, не знам как издържа нашия мъж…
Hit the road, Jack! Намибийските пътища сами по себе си са изключително преживяване, а Тропикът на Козирога (Южният тропик – един от петте основни паралела на Земята) ни даде усещането за пътешествие, което не ни напусна през цялото време.
Hardap. Язовирът беше избран по чисто логистични причини, както и да имаме резерв, ако самолетите закъснеят. Разстоянията в Намибия са колосални – не просто като километраж, а като условия за пътуване. Моят избор – доколкото го имах от възможностите за настаняване в къмпингите – беше да имаме ВРЕМЕ да разглеждаме, а не само да препускаме – макар пак да се налагаше да бързаме понякога…
В този национален парк има и резерват. Вече си представям първото ни сафари, подскачам от нетърпение и ръчкам спътниците си да хукваме. Хукнахме, но животните решиха да не ни уважат – като изключим няколко стада антилопи и един интересен гостенин… С овесен нос дадох обратен завой, защото предстоеше още по-интересна вечер.
Къмпингът е съвършено празен – едно от огромните предимства на пандемията – и сме се разположили като пет пари в кесия. Условията са брилянтни – маси, навеси, включително перфектни бани и тоалетни. Успяхме да заемем цялото пространство… арггхххххх! Не снимах катуна, че срам! 😀
Разпъване на палатките. Ентусиазмът ни прелива! Нашият мъж командва процеса. За мен това си чист стрес – кога са ме командвали по време на пътуване! 😀 Следващият стрес – откривам, че с моите 1.50 метра дори не мога да ги стигна палатките, какво остава да приложа сила. Така че трябва да разчитам на спътниците си – сериозен удар по егото ми. И независимо какво правя за всички от самото начало, този факт ми тежи до края на пътуването – зависимостта не е моята чаша чай.
Моите психологически драми се увеличават – висящата стълбичка без парапети ме отказва да се катеря. Вече се виждам как падам, събарям палатка, чупя глава и крака…Тук вече единствено хората с тежка аерофобия ще ме разберат. Не че не съм се катерила по всякакви планини, ама на стълбичката няма гледка! 😀
Решавам, че ще спя в джипа – и наистина го правя – и спокойна се отдавам на любими действия като палене на огън, и приготвяне на барбекю за цялата компания, и домашна ракийка, и искрено наслаждаване на залеза, който – както всеки африкански залез – е просто феноменален!
следва
Comments are closed.