Мечтаех за този момент от 7 години. Един пътешественик ме беше омагьосал с думите: „Озовете ли се в Патагония, има два задължителни трека. Защото Torres del Paine и Fitz Roy са Патагония!“ И на вас оставям същата завера. Torres del Paine не пожела да го прегърна отблизо. Понякога, обаче, имам късмет – и огромен инат, от който бръмбарите в главата ми стават и ръкопляскат. На вашето внимание Mount Fitz Roy, дами и господа!
2020 г. Януари месец. Как се пише за Мечтата с главно М? Трудно. Защото тя се изживява, хора! Или пък лесно се пише. Защото мечтите – веднъж планирани и приети за реалност – се плъзват като масълце с медче по душевното ни небце. Давайте шепи, защото ще сипвам обемно! 🙂
След чудото Perito Moreno, пътят от El Calafate до El Chalten – отново на втория етаж на автобуса – премина на един дъх (Автобус в 18 часа, пристигащ в Ел Чалтен около 21ч. на цена 1000 арж.песо). Гледките бяха феноменални – не съм сигурна, че изобщо седнах на мястото си 🙂 И разбира се, подозрително гледах за някой гаден облак, който планира ми вземе парчето торта от ръката. Нямаше кьораво облаче! По всичко изглеждаше, че ще издрапам до тази мечта…
Изборът ни на къща за гости – Hostería Confín Patagónico – беше очарователен! Освен прекрасните условия и разположение с хранителни магазини, които работят до късно, имахме още един късмет – хазяинът предложи прекрасен вариант за преход, който съкращаваше пътя вероятно с около един час (общият преход е около 9 часа). Чилякът ни закара до началната точка с колата си срещу скромна сума (не я помня), но по-важното – маршрутът обогатяваше с различни разбиващи гледки. Така щяхме да направим едно полукръгче около Fitz Roy. Безкрайно му бях благодарна!
Mount Fitz Roy е магия. Иглите му се забиват право в предсърдието! Е, поне в моето… Години бях ги гледала в нямо обожание – когато хал хабер си нямах, че мога да се озова там. Когато се озовеш в подножието му, нещата не опират до красиви думи като тези, а основно до размърдване на задните части 🙂 Ние бяхме силно ентусиазирани с въпросното размърдване в началото, а и самият трек е прелестен – плавно изкачване с изключителни мирадори (гледки). Ама изключителни!
След като се сляхме с пътеката, идваща от El Chalten, пресякохме популярния сред катерачите – и единствен къмпинг Poincenot, с особено интересните му тоалетни 🙂
а след пресичане на реката – един по един и увеличено пръхтене от увеличаващата се денивелация, достигаме предупредителна табела. „Пътеката е много стръмна и трябва да сте в много добра физическа форма.“ След 9 години в Кралството и нейната палачинкова форма, физическа форма за катерене е последното, което е валидно за мен 😀 Този 1 час изобщо не го гледайте – няма общо с истината, за нас бяха чисто два часа – освен ако не сте коза (имам такива приятели, всъщност).
Признавам, че се разкъсвах между желанието си да снимам и вниманието да не претрепя по камъните 😀 Големият купон беше когато рейнджърите в Националния парк – и контролиращи баирбудалите с радиостанции по пътеката – специално спряха да ни ни питат дали сме добре. Как ще сме добре, бе! Ама като няма хеликоптер :D: Наскоро една позната пренебрежително се изказа: О, нищо особено не е прехода! Сигурно е така за въпросните кози, но аз пръхтях, лазех, сипех стоичковизми, но все пак напредвах. Аз знаех, че ще ми бъде много трудно, но пък инатът ми е феноменален. 🙂 Истината е, че и на други хора по маршрута – във видимо по-добра форма, им беше трудно, но най-важното е, че ние се справихме. Защото горе беше феноменално!
Като казах „горе“, имам предвид няколко пъти „горе“, щото тъкмо се покатериш по сипея – и айде надолу, което после пак трябва да се катери 😀 Изумителната гледка на Fitz Roy и Laguna de los Tres, обаче, смила всякаква умора и хукваш надолу в съвършен захлас – с риск да си изпотрошиш краката и главата. Магия е, магия…
Пътят надолу беше епичен. Епичен откъм пъшкане, охкане, нови стоичковизми, разбира се, ново лазене по камъните, и още по-голямо внимание да не се счупиш главата 🙂
Отварям една скоба: ако имате сили – или отседнете в къмпинга, и покатерите съседния баир – това беше изключено за нас, можете да видите Laguna Sucia.
Сега ме хваща яд, че не обикаляхме още, защото да бъдеш на това място в света – колко пъти може да ти се случи (дано пак ми се случи!), но тогава, особено накрая, се движех на съвършен автопилот. Местех си краката по заповед. Няма да казвам как ходех и до тоалетната 😀 А маршрутът до края – през Laguna Capri – беше просто магия. Магия…
Ако за нещо ми е мъчно, че не успях в това пътуване – освен катеренето до Torres del Paine и Laguna Sucia – е издрапването до Laguna Cerro Torre, предвиден за следващия ден. Обаче след Fitz Roy не можех да се мръдна бе, хора! Е, мръднах – то инатът ми е феноменален, ама беше едно влачене и охкане, че дори и инатът се предаде… Разходката ни беше кратка и лежерна, но не си заслужава да ви занимавам с нея, при положение, че не продължихме нагоре (има си чудна маркировка, само хубаво време и мускули иска). Изобщо целият парк дава огромни възможности за обикаляне – съвършен рай! Само любов към гледките и от въпросните мускули да имаш… От сегашна гледна точка много се ругая, че не се насилих, но тогава щеше да бъде наистина насилие… Надолу беше пей сърце, а в кръчмата – съвсем. То яденето не е като катеренето 😀
Продължаването съвсем надолу – вече към цивилизацията – беше отново от El Calafate, но този път от екзотичното летище. Остана само Уругвай – преди да полетим към дома…
следва
Comments are closed.