2020 г. Януари месец. Как се пише за Мечтата с главно М? Трудно. Защото тя се изживява, хора! Или пък лесно се пише. Защото мечтите – веднъж планирани и приети за реалност – се плъзват като масълце с медче по душевното ни небце. Давайте шепи, защото ще сипвам обемно! 🙂
Не знам как да разкажа за Torres del Paine. Защото там не е чудо, а магия. Магия е, хора! Защото Torres del Paine от първата секунда ми даде това, което очаквах. Защото не ми стигна…
Кола под наем. Най-добрият избор, който направих. Колата – скромна кола. Щото малко по-несромна беше силно нескромна 🙂 Europcar – през агенция Easyterra; три дни £200. Предлагането в Пуерто Наталес е много ограничено. Бяха безупречни. Чили ми беше нова презокеанска държава за шофиране и гледах леко на караманела в началото, но нямаше никакви проблеми. Освен непрекъснатите спирачки от лакомия за гледки! 😀
Има автобус, НО… След сериозно обмисляне и ровене, придобиване на впечатления за парка – той е огромен! – за обхождане пеша, а транспортът е мега ограничен, и вслушване в съвети – махнах с ръка, отказах се от всякакви разумности, махнах всякакви бюджетни ограничения, реших да наема кола и да отседна в парка. Най-доброто ми решение!
Една от причините да реша за парка беше планирано катерене до самите Кули, a транспортът от и до Пуерто Наталес ограничава хора като мен, които нямат спортна скорост за катерене, и трябва да бързат за автобуси. После се оказа, че да си в парка, и то с кола, е безценно далеч не само заради каквито и да било катерения…
Пътят от Puerto Natales до Torres del Paine е около 120-130 километра, и никак не се пътува бързо. И e много, много красив! Полудявах докато шофирах и само подскачах и пищях на спътничката си да ми прави снимки – когато вече започнах да чувствам неудобство да спирам на всеки пет минути 😀
В началото като се ширна оня ми ти асфалтиран път – шофираш и пееш! И само след няколко километра гледаш тъпо – черен, прашен, каменист, друсащ – ама много друсащ – път. Същинска Куба 🙂 Истината е, че съвсем съм забравила всички негативи. Помня само красотите! Още утре бих хванала първия самолет за там и отново бих го направила по същия начин!
Дори не бях питала предварително спътничката си какви ще ги къдрим. Когато си в тандем, просто се съобразяваш, а и моят вятърничав мозък работи по различен начин, затова често оставям свободата на спътниците си да ме водят в детайлите. Интересното беше, че и двете бяхме харесали лагуна Azul, само начинът на достигане в мозъците ни беше различен 😀 Аз бях предвидила да маршируваме пеша, но навреме ме коригираха 🙂 Там са най-добрите гледки към Торес дел Пейне, а самата лагуна e наистина сетивен оргазъм, посещавана от много малко хора – изисква се кола и известна смелост за шофиране в пресечния – тесен, прашен, на места доста стръмен и със завои, но проходим – терен.
Точно както и водопада, скрит от основния път – Cascada Rio Paine – съвършена прелест, за който изобщо не бях прочела, достижим или пеша (нужно е доста време), или с кола.
А когато се добрахме и до Рогата, признавам, бях извън себе си… Гледах Рогата и душата ми танцуваше тарантела… Няма да споменавам всички останали попътни мирадори – когато сте там, ще ги видите. И ще пищите от възторг – като мен. (Спира се в офиса на Торес дел Пейне, за да се купят билети. Цена 2020 г. 35 000 чил. песо за три дни).
А хотелът – Hosteria Pehoe, ах, ах, ахххх – няма такава прекраснотия! Не самия хотел – той беше скромен сам за себе си, но гледките около него… Цената му беше доволно неприятна (USD 234 на вечер), но аз исках само там и точка! Всъщност, нашият хотел беше най-евтиният от трите възможни – и възможностите за настаняване свършват много бързо. Резервирах го една година по-рано. Иначе после и пет пъти повече да си готов да платиш, няма! За мен това са едни от най-добре похарчените ми пари в живота, на едно от най-красивите места в света – за мен.
След като затворихме ченетата си от гледките, хукнахме на лов за нови гледки: водопадът Salto Grande в комбинация с цялото великолепие на Рогата. Припадаща комбинация!
За кулинарния протокол – вечерята в ресторанта на хотела беше очарователна. Не е задължителна, но там си съвсем на кънда в Дивия и ако не си носиш сандвичи или не ти се дават пари за удоволствия, трябва да ядеш гледки 😀
Следващият ден беше малко по-специален. По две причини.
1) Имахме план да станем рано – още в 5, и да поемем към жадувания от мен Торес дел Пейне.
Греда. Валеше проливен дъжд. Проблемът с високопланинските дъждове не е само хлъзгавия терен и борбата с дъждобраните – имахме и щеки, и дрехи. Проблемът са гледките, и по-точно липсата им.
2) Имах си личен празник. И си исках мечтата. Исках да издрапам до Кулите и да изкрещя с разперени ръчички: Жива съм! Направих го по друг начин… Любимият ми Макмърфи (и още по-любим Джак Никълсън) са ме изразили толкова дълбоко, че ще е плагиатство към мен самата да се перефразирам. „Поне се опитах, майка му стара!“
Иначе тортата – аз не съм по сладкото, бе! – обаче яко се забавлявам с нея как я подмятам по всички краища на света 😀 и изумителното вино – особено на фона на Рогата, имат със сигурност таланта да събират мега любопитни погледи 😀
След като Кулите останаха за друго катерене – човек не знае – веднага поехме към следващият вариант – Lago Grey и известния му ледник, и милионите изключителни гледки! (Тур с лодка 100 долара). Снимките не могат ни на йота да пресъздадат величието на природата…
Последен ден – отново поглеждаме жално към Торес дел Пайне. Беше безсмислено – не обичам да препускам, отделно облаците… Пък може и да се върна наистина! 🙂 Разходка до Hotel Las Torres Patagonia – началната точка на маршрута към Кулите,
П.П. Напомням – не тръгвайте без застраховка, особено ако сте любители на планински преходи.
Oбратният път към Пуерто Наталес. Ред сълзи, ред сополи вътрешно. Външно – пак пищя от панорамите. Мирадор след мирадор, мирадор след мирадор – по цялото протежение на езерото Торо. Гледките бяха смайващи! Признавам, не знам на кой свят се намиран. Просто защото не знаем какво ни очаква още на следващия ден в Аржентинска Патагония…
Следва
Comments are closed.