Това скитане силно ми въздейства. До аксоните на мозъка. Заради хората. От начина им на живот. И колко са щастливи с малко, ама наистина щастливи.
Това скитане ми спомни вкуса на истинската храна – без кьорав химически примес, просто защото там никога не е имало химия.
Това скитане ми напомни каква огромна сила и устойчивост притежаваме, а се страхуваме да се предизвикаме – а точно това създава живост.
Ще ви разкажа за дивата очарователност на Киргизстан, за Пътя на коприната, а после и за Памирската магистрала и Таджикистан. Защото там е диво, но хората живеят съвсем пълноценен живот.
И това, което силно ме впечатли – няма сервилност към нас, пришълците, които се предполага, че им носят пари – от които те имат нужда.
И да, безкрайно гостоприемни…
И не, не го предлагат просто така на всеки.
И не, те не си зарязват земята. Не емигрират. Те просто остават и строят. Използват всяко парченце.
И да, отдавна не бях виждала това възпитание…
Ще ви разкажа как водачът ни киргиз ни „заряза“ и помогна на своите авери да изградят за един ден една юрта на 4000 м.н.в. сред ранно паднал сняг – за да помогне на своите, а на мен щеше да ми се пукне сърцето от притеснение как ще се приберем и мозъкът ми разиграваше „Изборът на Софи“.
Ще ви разкажа и за Турат. Защото видях поне няколко човека, които искрено се разтопиха от личността на този киргизец, живеещ в Таджикистан. Защото знам, че има много хора, които ще се радват да чуят за нещо истинско добро.
И разбира се, за храната. С много китайско влияние… Ако не мога да разкажа, ще покажа поне.
Пътувам с две очарователни дами. Всяка излита и каца в различен ден. Срещата ни е е в Бишкек. И трите ползваме Аерофлот.
London – Moscow – Bishkek
Osh – Moscow – London.
Цена: £477.72. П.П.
Има добри билети и с Пегасус през Истанбул.
Планираме маршрутка (такси) в посока Karakol и отсядане в юрта…
….а след това – тридневно скитане с коне – първо до Altyn Arashan, където имаме обещани горещи извори и изключителни гледки (и двете бяха спазени!)
на следващия ден – отново на конче, а после пеша до Ala-kol Lake: 3680m. Една изключителна перла. Може би е добре да кажа, че нито една от нас не язди реално…
На третия ден обратно по същия маршрут с кончетата до Karakol, после ново такси до Бишкек…
и оттам самолет до Osh.
Искаше ми се да прецапуркаме с кола напряко, но е трудно да се организира – и бавно, и скъпо (времето ни е ограничено), а самолетите (Пегасус) са често и евтини. А след това преход с джип по Пътя на коприната…
…в посока Памирската магистрала в Таджикистан.
„Кой планира тези откачени самолетни пътувания, бе!“
Спътничките ми ококорено повдигат вежди при поредното ми предстартово мрънкотене, защото нямат нищо общо с идиотския ми план, освен че са си платили билетите. Сборният ни пункт е в Бишкек, Киргизстан, и всяка от нас трите пристига по различно време, и от различни точки. Аз дофтасвам последна – реално това е сутринта, когато трябва да отпрашим в посока Каракол към вътрешността на страната. Липсата на отпуск ме кара винаги да правя идиотии и да настръхвам, когато завали поредния проливен дъжд и летищата в Англия затварят…
Това е и единственият до момента случай в летателната ми практика, когато стандартна авиокомпания ме спира за ръчен багаж. Аз че съм се пооляла – факт. И не че билетът не е с чекиран багаж, просто аз не обичам грам и не го ползвам. Започва едно пренареждане на багажа пред погледа на целия самолет пътници, пуфтене, пръхтене, обливане в пот, обуване на новите – огромни – трекинг планински обувки, и натъпкване на раницата отново в металната клетка с мазна усмивка към рускините. Пускат ме.
Oбливам се в пот на Хийтроу и подозрително следя трафика на излитащите самолети. Дала съм инструкции на моите спътнички да отпрашват в посока на Планината, ако не пристигна навреме. Полетът, обаче, се оказва съвършено безпроблемен и след също толкова безпроблемен трансфер в Москва, суйна и буйна се стоварвам в 5 сутринта на летището в Бишкек.
Намирам си такси – извън стоянката и тълпата, но е добра цената. Бодро си говоря с шофьора, все едно не е престъпно ранна доба, но аз съм щастлива, че откачените ми планове сработват без засечка. Ех, какъв кеф е да знаеш местен език…
И докато си говорим, успявам да го договоря да ни закара и до Каракол – когато се събудят двете принцеси. Тъкмо време човекът да закуси след нощна смяна.
Бъдете внимателни с избора на такси. Търсете бели коли с надпис Namba Taxi.
Цена за 400 км Бишкек – Каракол 90 долара (август, 2019).
Взимам му WhatsApp номера, стоварва ме пред хостела на двете ми аверки и аз искрено се забавлявам да наблюдавам как се събужда Бишкек, докато стане по-човешко време да се разтропам по вратата.
Можете да си намерите чудесни самостоятелни стаи за 18-25 долара.
Наоколо е пост-социалистически урбанизъм и аз не намирам достоен обект за снимки. Затова ще ви покажа пазарите на Бишкек през погледа на моите спътнички…
В момента, в който отварят кепенците от един подранил гостенин, най-нахално се вмъквам в двора. Обстановката е хипарска… Разпънатата палатка се оказа собственост на двама австралийци, с които сладко се разговарям, докато си правят закуската впоследствие, а камионите – оказват се собственост на обикалящи Средна Азия пътешественици – сериозно ме впечатляват. Не успявам да ги разгледам отвътре – беше ме срам да се напъхам при спящите хора…
Моите принцеси се излюпват и след искрената ни радост („Събрахме се!“ ) започна размазване с котенца, люлки и прочее непланирани чудни лиготии – и уточняване на конкретния ни план, докато чакаме шофьора ни.
Шофьорът ни, Руслан, дофтасваа – измил колата човекът, да не се цапаме – и отпрашваме в една съвършено неизвестна за сетивата на трите ни посока…
Следва…
Comments are closed.