Не ви ли домъчня за Намибия? Защото е време за следващите намибийски извънземности. 🙂
Hardap. Слънцето грее, птичките пеят, романтиката прелива от язовира… Излюпвам се от джипа в опит да разтегна всички видове крайници – не е най-добрата ми нощ в живота. Опитът за гореща вода – и кафе – преживява пълно фиаско. Който ме познава, знае че това никак, ама никак не е на добре за моето щастие. В добавка – вадене на багажи, притърчане до баня, ровене като кокошка в куфара, мъкнене на багажи обратно към джипа. Феноменална бъркотия. Нашият мъж тъпче куфари и се възхищава на каква прекрасна почивка го е довела жена му. То и аз да правя такъв фитнес два пъти рано сутринта и два пъти вечер, черен ще ми е света и няма да съм скромна като него в определенията, а ще сипя сурови стоичковизми на килограм… Всъщност, на мен и без фитнес ми е синьо-лилав света. Насилвам се да се усмихвам, не особено успешно. Обаче! Феноменалният път и африканската музика изтриват кофеиновата жажда, недоспиването, болката в тялото и всякаква нацупеност…
Quivertree Forest. И култовото дърво Aloidendron dichotomum – което не е точно дърво, а вид алое, което расте до над 9 метра височина. Счита се за национален символ на Намибия, както е и медицинско чудо (астма, туберкулоза…). Саморазмножаващ вид са, а най-старите дървета се оценяват на възраст между 200 и 300 години. В този район – Keetmanshoop – са създали нетипична за вида си гора, която привлича смахнати фотографи като нас…
П.П. Има няколко места в района, където се срещат тези дървета. Нашият избор беше най-популярния – и лесно достъпен. Плаща се някаква малка такса вход.
Така съм подготвила отсечките в пътуването ни, че да нямаме стрес. Мотаем се съответно като за световно, снимат се всички дръвчета и бодилчета – и изневиделица една от спътничките ме сюрпризира, че трябва да сме във Fish River Canyon навреме за залеза. Иначе няма смисъл… Е как няма смисъл, аз за какво съм се тръшнала за там! 😀 Обикновено желанията на спътниците ми са закон за мен – така обичам. Този път поглеждам на караманела – абе как ще тичам по тази настилка! Ами… тичахме! 🙂 И разбира се, Пламена беше брутално права за залеза…
Каньонът Fish River е вторият по големина каньон в света след Големия каньон в САЩ. Резервацията в Hobas Campsite обикновено е много трудна – намира се на Кънда в Дивия, единственото място за нощуване е, и със силно ограничени места. Наминаваме набързо да видим къде ще опъваме вигвамите през нощта и се изстрелваме към каньона. Абсолютен феномен!
Ние – като еднодневни посетители – нямаме право да се се спускаме в каньона, но нямаме и намерение, защото спускането в каньона е разрешено само за туристи, които правят тур с дължина 85 км (не и лятото – тогава там не се диша). На нас ни е достатъчно да наблюдаваме от почетно разстояние изумително ерозиралара скала с най-дълбоката точка от 549 метра.
Изхвърлени сме във въздуха от емоцията на този феномен…
Вечерята ни приземява. Изкуството и бахура… След разкошната домашна ракийка пристъпвам към оправяне на спалнята си. Осенила ме е нова идея. Привлачвам ентусиазирано един метален шезлонг и предизвиквам високо повдигане на веждите от моите спътници. Защото този път решавам, че няма да спя в джипа, а ще дишам чист въздух. Спала съм на открито в Пирин, Стара Планина, Южна Африка и разни други екзотики, какво толкова…
Претърчаването на една лисица през лагера и представата как се гушкам с нея или някой друг сходен местен обитател на шезлонга слага точка на „Какво толкова!“ и ме изстрелва към стълбата. Извлачвам се някак и без перила, независимо че оревавам орталъка. Слизането за пишкане ще го мисля сутринта. Дано не се наложи мислене през нощта, че сигурно ще събудя целия къмпинг 😀
следва
Comments are closed.