Стресирана съм как да опиша тези два дни. И стресът идва от липсващото слово. Няма друго такова място на Земята, което да те изхвърли в Космоса на природната естетика. Имаше и други стресове, но те са друга бира, която ще изпия заедно с вас 🙂
Hit the road, Jack! Ако не бях в Африка, точно това парче би звучало всеки ден в главата ми… Не мога да спра да се припадам по намибийските пътища – феноменални са! Обожавам пътища и се намирах в някакъв мой си рай. Току само пищях на глас – от чиста емоция, и стресирах спътниците си… 🙂
Вече сме в Национален Парк Намиб и гледките са поразителни. Пустинята е брутално различна и категорично ме омагьосва. Дивите животни значително се увеличават. Стада орикси, зебри… Все още в далечината, но усещането за дивата природа ухае и ни залива.
Пристигаме съвсем навреме в къмпинга – само да разберем къде се намира и да изберем местенце, и настъпих педала към една от най-омагьосващите гледки в света.
Независимо от ограниченията в скоростта и попътните изкушения – за снимане, пристигаме съвсем навреме. 45 км… Дюна 45.
Понякога думите просто изчезват. Мога да ви залея с данни за Дюна 45 (Dune 45). Истината е, че думите нищичко не могат да пресъздадат. Нито светлината, запалила пясъците; нито сенките на дърветата, изникали сякаш от нищото; нито ентусиастите, хукнали да катерят дюната и предизвикали нашия гняв – зер ще ни развалят пясъка за снимки 😀 Изключително сме смахнати понякога! Имаме всичко и искаме още… В този момент наистина имахме всичко! А когато слънцето падна преди окончателния залез, цветовете избухнаха!
На връщане към къмпинга тишината почти властва в джипа ни. Почти – до първите орикси току до джипа ни, когато започваме да пищим от удоволствие! 🙂 Защо джипът е паркиран извън оградата – гледате клоните на дървото и си представяте как се разпъват под тях палатки…
Вечерята е от вече изпечени зеленчуци, месо и сладки лакърдии с домашна ракийка – изключително любими мои моменти! Точно те ми носят баланса и хармонията в това скитане, така че преживявам последващото уфкане, офкане и лазене по покрива…
Сутринта се изстрелваме за едно от най-редките световни природни Чудеса. Deadvlei. 65 км. И както се изстрелваме, така и спираме. Маранята е съсипваща. Нищо не се вижда. Напрежението в джипа се реже с нож. И обръщаме джипа. Решаваме да видим Sestriem Canyon – и да дадем време на природата да дойде на себе си. Добре, че не решихме да тичаме за изгрев, но предвид палатките на покрива щеше да е грандиозен мазохизъм!
А каньонът не си заслужава дори да се разходите до там. Всъщност, след Fish River Canyon – и то видян преди два дни само, не съм сигурна кой друг каньон би ме впечатлил (с изключение на Големия Каньон). Но знам, че няма да ми повярвате, така че идете до там – съвсем близичко е…
Времето има наченки на проясняване, макар да е далече от желаното. Минорните настроения плавно поемат към мажорната гама, но все още има пуфкане и мрънкане от страна на компанията. Достигаме място, което с нищо не ни вдъхновява, макар да е абсолютно сюрреалистично!
Едно е ясно – не е колосалната дюна и световно чудо The Big Daddy, под която се е приютило друго чудо на света… Намира ме се пред Big Mamma Dune (maps.me подсказва). Очевидно е, че сме омотали маршрута. Овесвам нос – чувствам се отговорна, макар че те щото великите ориентири в пустинята…
За мен друг момент е особено феноменален – движим се върху пясъци. Премиера в живота ми. Имаме официално позволение, джипът дава възможност за такова движение – обикновена кола не. И освен ориентирането, гледам къде стъпвам с гумите. Щото ако затънем…
Намираме пътя – къде с питане (не че се блъскат много хора там), къде с помощта на maps.me. В момента на съзиране на подобието на паркинг и колосалната дюна в далечината, настроението рязко се повишава. И времето се е избистрило! Изхвърчахме като тапи на шампанско. Някои хора от бързане се мъчихме без вода съответно, ама като ни е толкова акъла… Ама не си забравихме роклите за преобличане! 😀 Пейзажът е разбиващ… Р А З Б И В А Щ!
Който става още по-разбиващ, когато достигаме Мъртвата долина… Няма думи, които да я опишат. Няма! Не знам долколко и снимките поне бегло показват реалността. Чувстваш се една прашинка – като тези, които газиш, докато се бориш с ходенето в пясъците. Силно неприятно дело, но хеликоптери няма. На емнайстото хълмче Deadvlei блесна пред нас и ние просто припадаме…
Каквото и да ви кажа за Deadvlei, е излишно. Тя трябва да се види, за да се почувства. Така, както почувстваха The Big Daddy двама ентусиасти, решили да я изкатерят. Младежът успя, девойката се пребори ди средата – и се сурна надолу. Ние се изморихме само да ги гледаме 🙂 Но със сигурност не се уморихме да се покълчим на воля. Няма друга такава фотогеничност в света…
Време е да се връщаме (в националните паркове нямаш право да се движиш по тъмно, отгоре на всичко заключват бариерата). Време е и да се боря отново с пясъците – от което леко студена пот ме облива.
Обратният път е наситено емоционален. Спазвам стриктно инструкциите на собственика на агенцията за джипове: поддържай достатъчно висока скорост – но не много висока! (максималната е 60 км/ч) и не позволявай да спираш на място, което не усещаш твърдо. Моите спътници със сигурност не бяха запомнили тези думи, но това е моя работа, не тяхна.
Истината е, че много се забавлявах! Боя се, че шофирането ми беше ужасно и подскачахме като футболни топки по време на дузпи, но наистина емоцията беше феноменална, а гледките още повече. Изкушени от последните, моите хора ме натискат за фотопауза – щото при моето шофиране една снимка не става. Изсъсквам ужасено: „Бе как ще спра, бе!“ 😀
За първи път в живота си отказвам на спътник спиране. Обикновено предизвиквам сърцетуп в околните коли с ужасните си спирачки на невъзможни места, но като знам как са затъвали приятели… И като си представям как трите дами бутаме джипа… С боен индиански вик се изсулвам на твърда почва. Много съм щастлива!
Ние наистина сме изтощени и с огромно облекчение след бързо шофиране паркирам джипа в къмпинга. Леглото в палатката не е най-удобното, но след сладката вечеря и мохабед нямам търпение да се покатеря на покрива и да гушна възглавницата. Блажени са вярващите…
Защото както я гушвам, така я и пускам! Излиза ураганен вятър, който просто повдига джипа, а палатките заемат поза take-off (излитане – бел. авт.). След малко и ние самите заемаме поза take-off, след като се чува изнервената заповед на нашия мъж: Стани и сгъни! 😀 Е, беше под формата на въпрос, но бих казала куртоазен въпрос… И ние какво – ставаме, сгъваме – и никой гък не казва, че знае ли се кое коте ще настъпи по опашката. И разбира се, осветление няма. Добре, че има пълнолуние! Сцена, режисирана от Алдомовар… 😀
След успешното физическо упражнение всички се струполясваме в джипа. Застинала съм като колец на седалката си – от която съм станала преди няколко часа. И си мисля – сега какво ще правя, егати! Няма интернет за ровене. Няма осветление за четене. А и кой ще ми позволи да го правя… И се чува заповед: „А сега заспивайте!“. На нашия мъж явно му прекипява от всичките битовизми, за които е отговорен и за които хал хабер идея си е нямал преди да тръгне, и започва да създава ред в уютната вътрешност на джипа…
В този миг на мен ми иде да реагирам като Арни Шварценегер в „Истински лъжи“ в епизода със спортната кола 😀 , но вместо това точно като него се хиля учтиво като тиква. Всъщност, започвам да се треса от смях – ама тихо, да не ме овикат. Задушавам се от смях! Мария и тя се тресе тихо до мен. Толкова, ама толкова е абсурдна ситуацията за моя характер! Щях да си измъкна спалния чувал и да спя навън, ама те животните това и чакаха, та си налегнах парцалите… 😀
Останалата част от нощта преминава в стоичковизми по собствената ми персона какво правя там, където не ми е мястото, в пазене на тишина на спящите и дремуцане. Чудя се кое надделяваше – вътрешният ми бълбукащ гняв, че ме командват и аз мълча послушно, или безкрайно смехотворната еклектичност с нас четиримата, събиращи палатки по нощите и спящи заедно като хипита, която еклектичност не бих сънувала и в най-странните си фантасмагории… 😀
На сутринта пия истинско кафе – тройна доза – и всички, свежи като репички, и невинни като света вода ненапита, потегляме към следващата прекраснотия… 🙂
следва
Comments are closed.