Когато бъдеш отнесен от Ирландските друиди… От Ardara и Donegan до Galway – May the road rise up to meet you!*

* Нека пътят се издигне, за да те посрещне – Ирландска благословия

…и когато не помниш в детайли маршрута (!), но искаш да го разкажеш час по-скоро – след 36 часово безсъние, 1100 км за едно денонощие (последните 700 км през нощен Уелс и Англия на един фар), N кафета, 10 часов работен ден – защото снимките са пред теб. И не можеш да повярваш какво си видял. Това е Ирландия…

Аз съм съвършено и окончателно влюбена в този остров. И в хората му. Ще запазя мълчание за някои интересни случки, които още ме карат да се усмихвам като Душко Добродушков – не иде реч за тикви, а само за щастливо оглупяване 🙂

Бях привилегирована да пътувам в очарователната компания на две дами – Ася и Вася, и събрах слънце и смях за месеци напред. Това е третото ми посещение в Ирландия, и поне още 33 искам 🙂  Първото – до Корк и околността, за един ден, дори не го броя. Второто беше чудо! Ring of Kerry, Ring of Dingle, Moher… Разказах за него в Когато бъдеш отнесен от Ирландските друиди… Wild Atlantic Way – Ring of Kerry, Ring of Skellig, Cliffs of Moher.

Аз знаех, че скитането ще е импровизация – липсваха ми знания за тези леко диви – за мен – части на Ирландия. Цялото пътуване беше една импровизация, всъщност. С личната ми кола от Англия и ферибот до Дъблин – това върви със своите плюсове и минуси, решено в последния момент. Липсата на сън поради шофиране не я слагам в сметките… Двете дами се присъединяват на магия – едната от Канарските острови, другата – от София.

Планираме да тръгнем в петък на обяд. Предоставям 3 часа резерв, защото знам, че минаваме по едни от най-инфарктните магистрали на Англия, още повече в петък, празничен уикенд, винаги е зле положението. Но не подозирах дори колко зле… Но… успяхме, макар на магия, само където дори колата ми се изчерви от стоичковизмите ми 😀 Както се изчерви и изключителния залез!

Пристигане в Дъблин – точно след полунощ. Резервиран хотел Travelodge, 24/7, обслужва летището и пристанището.  20 минути пътуване от порта. Един съвършено нетипичен избор за мен – искрено и сърдечно мразя стандартните хотелски вериги, но къщите за гости не работят в 1 през нощта. И е топло. Стига ни!

От следващия ден ни очаква тази прелест:

Когато планирах скитането ни, знаех едно – искам Wild Atlantic Way.  Предишният път искрено страдах – колкото и патетично да звучи – когато се откъсвахме от този знак поради друг маршрут:

Затова решението ми беше да го следваме максимално – от север на юг. Имахме само три дни. Затова се наложи да избирам. Оставих Северна Ирландия и най-северната част от Република Ирландия за друг път и набелязах начална точка Ardara. А причината… Glengesh Pass Ardara, в списъка на най-красивите пътища на Острова. А това е само част от изумителното шофиране там…

Попътно минахме пoкрай десетки езера, прескачахме между Северна Ирландия и Република Ирландия – на едно място имаше само въоръжен пост, по друго не си пролича, че са две държави – и линиите на шосето: жълта и бяла.

Сега… Аз смятах, че съм видяла откъде трябва да минем, ама се оказа не баш. Най-хубавото, което направих – след като намерих отправната точка с навигацията – зададох Glengesh Pass, иначе google го избягва, изключих навигацията и шофирах само по знаци. Няма такъв кеф! В един момент инстинктивно усетих, че карам на север, независимо че следвах Wild Atlantic Way – SOUTH. Откъде да знам какви виражи прави… И когато започнаха виражите, видяхме такива гледки, щото ни спря мозъкоотделянето! А не е да не сме обикаляли… Включително и лами!  

Снимахме това, което успяхме – където можех да спра. Останалото – просто се размазвахме от удоволствие… А, да. От предишното пътуване съм си взела за спомен ирландска музика, която не спирам да въртя. Чудо настроение създава! Междувременно минаваме покрай гледки, които няма как да предам – не съм Господ, но усещането Ирландия се просмуква в кожата ни…

Освен усещането Ирландия започваме да усещаме кански глад…Търсим кръчма, ама йок, В средата на нищото сме. Обхват – повече от йок. В един момент съзираме някакъв оазис – и започваме да лелеем вкусотии разни. Таратанци! Само кафе и сладкиши, a ние искаме месо и бира, бе!  Когато моля да ми покажат на картата къде сме – нали помните, че нямаме обхват и шофирам само по знаци – леко се задавям… Още сме на майна си Райна, а денят започва да преваля. Демек там, дето изобщо не бях го планирала, се въртим половин ден…

Вдигам ръце от планове и планчета. Докъдето го докараме. Добрата новина е, че наблизо – според кьопавия ми превод – има кръчма. И наистина има кръчма – с огън, местна бира и риба  Ще ви пожаля от снимки…

Залъгваме малко глада – изполвам паузата – и наличната мрежа, и пиша сълзлив мейл до стопанката на нашата къща на незмнаксиколкостотин километра, че ще се появим по някое време късно вечерта и моля за храна (това не е ресторант). Получавам уверение, че ще споделят вечерята си с нас. Аз споделям новината с моите аверки и буйна радост настъпва в нашите редици.

Толкова буйна, щото като разбирам за някакви изумителни скали наблизо, питам за съгласие аверките и завъртам волана и правим поредната имровизация. Те ако знаят колко ще импровизираме…  

Стигам паркинг с бариера – и много коли. Моята съобразяваща се със законите – или тъпо-послушна – природа (всеки слага епитетите си спрямо себе си) паркира колата и тръгваме пеша. Пътят е стръмен – ама МНОГО стръмен. Викам – айде, стигнахме. Няма ме мразят аверките. ФАФЛИ!  След първия дик последва втори. Лошото е, че ни изпреварват коли – явно на не толкова съобразителни (в скоба тъпо-послушни) шофьори. Спътничките може би ме гледат лошо, ама аз гледам бодро и викам – ей го де е. Вярно, след няколко километра… Но е ЧУДНО!

След това неочаквано хайманосване, хващаме пак вълничките (знакът за Wild Atlantic Way – бел. авт.) – кротко и напоително, докато пътят ни води през такива виражи по ръба до морето, щото G точката на душата ми се е размазала от удоволствие. Всичко това на фона на ирландски ритми, като комбинацията от гледки и музика просто ни онемява. В момента на достигане на върха на склона, ние кротко припадаме…

С огромна трудност се откъсваме от това омагьосващо място, за да се завърнем в цивилизацията. За съжаление нямаме вече време и се мотаем единствено по пристана на това прелестно рибарско селце Dunkineely. Толкова съм притихнала вътршно, че дори не ми се снима…

Бърза справка с навигацията (най-после) показва, че имам три часа шофиране до Kilcommon където е нашата къща – с очакваща ни (надяваме се!) домашна манджа. Мотая се още един час на сравнително бавна скорост, но след Sligo натиснам сериозно педала. Препускането не ми пречи да спирам, когато бивам поредно омагьосана от някой чукар, но мисълта за една бутилка в багажника, заедно с топла вечеря и огън определено са фактор, който допринесе баш на стъмване (21 ч.) да кацнем там, където наистина се почувствахме у дома си. 

П.П. Не ям сладко обикновено, но това беше най-вкусната палачинка в живота ми…

Утрото изгрява с още по-прекрасно слънце… Да отбележа – времето в Ирландия просто няма как да се предвиди. Така че ако предвиждате скитане, нека е по-дълъг деня (май-юни-юли), оттам нататък плюнчите пръстче, вдигате го във въздуха и каквото покаже…  Ние сме големи късметлии!

Този ден маршрутът е интересен. Тъй като никой не успя да ми даде съвет, и аз плюнчих пръстче, ама доста по-неуспешно от времето… Исках да преминем по цялата крайбрежна линия до Galway, като се завираме по всички възможни пътченца по Wild Atlantic Way.

Първата част от намерението се “проваля” демонстративно, но втората част е изпълнена едно към едно! Където не видяхме пътченце, там не се набутахме. Хукваме рано-рано – след прекрасна ирландска закуска, обаче – дано не са ме намразили дамите с тези ранни часове   Единствени сме на пътя в неделното утро и спираме където и както си искаме.

Позволяваме си пълна свобода на желания и последващи действия. Никаква навигация – само ирландска музика, весел смях и притихване от гледките. Пардон, и овце – едни от които бяха особено любопитни какво правим при една от спирките ни за лични нужди и така гръмогласно започват да блеят и да ни гледат възмутено, щото ние просто се задушихме от смях и зорлем запазихме клекналата си поза 😀

Попадаме на местни пешеходни маршрути – зарязваме колата и хукваме да прескачаме огради (официално, такава е пътеката) и да се изкефим максимално на скалите и завихрянето на водата така, щото пяната рисува картини, каквито поне аз не съм виждала. Омагьосващо… 

Продължаваме със селца и паланки – пардон, махали, гледки и гробища  Последните се оказват построени на най-хубавите места – безкомпромисно! Продължават и сладките ни мохабеди с местните хора – чудесни са ирландците, чудесни! Ася успява да омагьоса един от тях, който има силно желание да си говори с нея – не знам как се справя с акцента, ама се справя , докато ние с Вася сме омагьосани от сюрреализма на изографисани гробове на фона на диви чукари и плажове…

След това световно размотаване, вълничките на Wild Atlantic Way ни водят до едно от най-вълшебните места, които са виждали лакомите ми очи. Achill Island. Толкова изумителен, че просто зяпвам! Аз шофирам и няма как да снимам – нямам и дрон. Островът е свързан с мост и бълбука от хора с каравани, сърфове… А пътят вие по такава тънка ивица на ръба на пропастта, щото трите с моите аверки преритваме от душевни оргазми.

На излизане от острова е момента, в който поглеждам(е) навигацията и леко хлъцвам(е). Няма никакъв начин да преминем до края на първоначално замисления маршрут (плюс оня с червената линийка). Налага се да преглътна лошото си планиране – голямо вътрешно тръшкане, голямо чудо – много съм смотана понякога  и задавам директна навигация към къщата ни за гости в околностите на Galway. Да си с кола означава да имаш прекрасни избори на остров като Ирландия и ние максимално се възползваме от него…

Един душ – и на кръчма в Galway (15 мин шофиране). Забиваме се в съвършената ирландска кръчма. Мога да кажа, че ни липсваха само танците. Изключителна храна, бира, музика и нощен Galway… Обещавам на дамите, че следващият път И ще танцуваме.

Последен ден. Galway и Connemara National Park.  Времето е нацупено леко, но не вали. И не завалява до края. Например, виждаме чудни къщички – скачам върху спирачката и заден   Ние сме омагьосани от Ирландия, но и ние май сме я омагьосали – три дни без една капка е рядко явление…

Пейзажът на моменти е сюрреалистичен – камъни, камъни, вода и планини в далечината. Спомням си историята –  Големият (картофен) Глад (The Great Famine, or the Great Hunger) – между 1845 и 1849. И огромната емиграция от онези години… 

Сега – за тези, които не ме познават, аз мра за чукари. Въздействат ми на подсъзнателно ниво и губя цялата си граматика. И след като часове гледам как фантастичната планинска верига бавни приближава към мен – вираж след вираж, при един участък аз просто скачам върху спирачките, спирам в средата на нищото и под изумените погледи на моите спътнички започвам да скачам, ръкомахам, пищя, викам, танцувам… Щастливея в мой стил, както и G-точката на душата ми!

Един джип се приближава отсреща – аз се прибирам леко в моята част, но продължавам танца на Хакуна Матата. Шофьорката – ирландка на достопочтена възраст – шашардисано спира и пита загрижено дали имаме нужда от помощ… Опитвам се да обясня, че само се радвам, но при ошашавения поглед млъквам и само благодаря за грижата. След като втори джип спира – ирландецът този път ми разбира емоцията и само козирува с пожелание за щастие  – решавам да не стресирам повече горките шофьори и продължаваме пътя си…

А продължението е изумително – Sky Road.  Има много хора, които ползват турове от Дъблин, за да видят красивия Galway. И никой не им казва, че няма да видят точно красивата му част – Sky Road – която е недостъпна за автобуси. Там две коли зорлем се разминават… Шофирам – спирам, шофирам, и пак спирам, и пак – и на разрешено, и на забранено – кьорава кола няма по пътя, ранно утро на Bank Holiday, хората спят след снощи. В колата звучат единствено ирландски ритми и звука на разпадащите ни се от удоволствие аксони на мозъка ни. Изполвам всяка отбивка, за да донасям щастие не спътничките – и себе си…

На една от разрешените отбивки групичка пищящи от възторг американски опитват да снимат и себе си, и размазващият пейзаж. Любезно предлагам услугите си и след като се катеря по едни огради, за да ги хвана максимално прекрасно и да им доставя удоволствие и спомен – умение, на което се уча от една прекрасната аверка – американките се разпищяват още по-гръмогласно – от кеф!

Национален Парк Connemara ни влиза венозно. Съжаляваме, че нямаме повече време – но няма как да имаме цялото време на света за всичко. Затова се радваме на всяка секунда от приказния маршрут. Радването включва и прецапуркване на тагадък през едно мочирище – заради едно корабче. Не знаем, че е мочурище де  😀 Дори неочакваното мокрене не нарушава оглупелите ни от красоти муцунки…

Заплесването ни е фамозно – и така и трябва, затова сме там! – затова след обяда в Derraheeda и проверка на маршрута виждам, че ако искам да преминем и последното врътчица, ще пристигнем в последния момент в Дъблин. А ако спукам гума, ще изпратим ферибота без нас. Кому е нужно…

С лека въздишка, но дисциплинирано завъртам волана в посока Дъблин – сколасваме навреме за вечерния ферибот до Уелс. Следват сандвичи от магазина и 50 грама вино за наздравица (Гергьовден е и аз съм именничка – едно еклектично празнуване). Планът за вечерта включва дремуцане 3 часа на кораба; кафе, кафе, кафе, шофиране цяла нощ 600 км през Уелс и Англия с един фар – но с осветени пътища; разхвърляне на приятелките ми до летищата в Лутън и Гатуик – и свежа като репичка директно на работа в 8.00 за месечен доклад пред шефовете ми. Съвършена лудост!

Ама е това е живота бе, хора! Пълнокръвно, пълноценно дишане…  “и в края на деня краката ти трябва да са мръсни, косата ти да е рошава, а очите ти да блестят“.