Април, 2018. Срам ме е. Година и кусур след това мечтано – индиректно, директно и всякак – пътуване, и не съм си седнала на четирибуквието си да разкажа. А съм обещала на емнайсет човека. И на себе си най-вече. Като ме зачегърта червея в подкорието и става страшно…
Точно както ме загризва в онази вечер през 2011/2012 г. на брега на Темза, докато наблюдавам новогодишните фойерверки от улицата и отпивам от патрончето уиски, сложено в чантата си – защото трябва да остана в Лондон. Някои хора мечтаят да са там, а аз мрънкам…
А вечерта гледам същия този репортаж, от Темза – откъдето мрънкам.А после – най-грандиозните фойерверки по света. И ги набелязам – всичките. Казвам – един ден ще съм там. И го правя. Бавно, но го правя.
Смешното е, че аз не си падам по купоните – онези, грандиозните. Ама хич. Трябва да попитам Фройд откъде тези напъни за новогодишните фойерверки. Сигурно защото са много-много далечни. Или защото са трудно постижими – пътуване по Нова Година е разоряващо начинание. Или защото е цветно-илюзорно. Или… Ритнете ме да спра. За да започна плюнченето как се прави презокеанско скитане от 18 дни с ръчен багаж само.
Това е багажно дефлориране – след като обикновено нося камион със себе си. Едни мои приятели още помнят с каква раница – на собствен ход – се занасям до билото на Стара Планина, а една друга аверка помни куфарите ми от Куба и Виетнам. Багажна олигофренка!
Започнам с гледане на видео-инструкции (!). Сгъване на дрехите на палачинка; сгъване на поничка; сгъване на пандишпанена торта… Гледам не тъпо, а хипер-мега-гранде тъпо! Обаче още по-хипер-мега-гранде тъпо ме гледа моята спътница-аверка Руми, която също зарибявам да пътува с ръчен багаж. Единствено доброто й възпитание й пречи да ме навре в цветчето на мушкатото на балкона си… В интерес на истината, пътуване само с ръчен багаж на междуконтинентален полет е в ъ р х а! Никога не съм се чувствала толкова спокойна – че няма да остана без гащи.
Казвам спътничка… Руми е прекрасна.
Прекрасна, не защото е много красива – колко въздишане отнасят сума ти бразилци, не е истина, а защото приема всичките ми идиотски предложения и целият маршрут е изпълнен до последната запетайка, което ми позволява да се размажа като масълце на гореща филийка. Спътник, който ти уйдурдисва на прищевките, без да мърмори – безценно! Историята помни, че по-скоро аз се чувствам виновна сама за едни 24 км, но това нататък…
Летим от Лондон до Бразилия (Руми ми гостува от България) – с прекачване през Sao Paulo, докато накрая се изсипваме се във Foz.
И започва купона с тамошния градски транспорт. Защото ние категорично игнорираме такситата, а знанията ни по португалски (или испански) са далече от нужните. В роля влизат „ей ръчички, ей ги две“. Оправяме се. Пресичането на границата, обаче, е еклектика в каданс…
Автобусът ни закарва до бразилския граничен пост с Аржентина, ръсва ни като чувалчета с картофи и отпрашва. Споглеждаме се с Руми и затътряме куфарите към сградата. Успокоението е, че и други сбъркани има. Не сме сами. Печат, подпис – без които не можеш да влезеш обратно, пък ние твърдо искаме да се върнем – и обратно на спирката.
Автобусите се бутат… До нас китайка чопли в телефона, някакви бели птици (американки май) чуруликат, един бял птиц – лебед, айде, и той изглежда умно. Чакаме Годо. Пардон, автобус. И дочакваме! Който автобус намалява, но изобщо не спира да ни вземе. Гаднюгите в автобуса нямат нужда от печат, за разлика от нас. Физиономиите ни на излъгани камилчета се класират за скрита камера… Снимки няма!
Продължаваме да чакаме Годо. Белите птици се организират за стоп. С Руми гледаме подигравателно. Да бе, да. С тия раници… А и докъде ще ги закарат… Не знам докъде, но след малко ги качва един джип. С Руми гледаме на кръв. Обаче! Задава се втори автобус. Подскачаме жизнерадостно! Следва скрита камера втора серия…
Край! Нареждаме се на стоп. Ако ще да ни закара в Уругвай! И ни спират веднага! Чаровни сме. Аргхххх… И с усмивка казват: можем да ви закараме до… И тук запецваме. Не сме чували думата. Подвиваме опашки, демек куфари. Красива неграмотност, мила моя майно льо. И страхливи дупета…
О, трети автобус! Решавам – в стил Раймонда Диен, препречила пътя на огненият дракон (влака), като ляга на релсите – да го спра на произволна цена. Въздържам се от лягане на асфалта, но решителността ми се измерва с Раймондината и се съизмерява с кракане, размахване на ръце и краци и тичане с куфара по фронтална линия срещу возилото. Спира. Май щеше да спре и без моите маймунджълъци…
Радостта ни трае кратко. След 500 м пак спирка – Аржентинският граничен пункт. Този път се изсипва целият автобус, а празното превозно средство се изтегля да ни чака. Латиноамериканска му – демек неразбираема – работа. Само че с Руми усещаме накъде духа вятъра – тя усеща, аз я следвам, (не)елегантно се изсулваме и търчим преди тълпата – не си даваме местата в автобуса. И баш така си стана. Артисаха една камара чиляци. Както казах – латиноамериканска му работа…
Латиноамериканската сага продължава с теглене на пари – бяхме без една стотинка аржентински пари – никъде, по никакъв начин не успяхме да намерим грамче от тях – извън Аржентина. Няма да се обяснявам за битките с аржентинския банкомат, че ще стана смешна. Сагата се пренася в прелестния латиноамерикански Poramba hostel – и с прелестни латиноамерикански комари. Няма такива магарета! Щом дори аржентинския малбек не успя да ме приспи… Пак няма снимки 🙂
Сутринта – яко недоспали и нямащи грам търпение след две денонощия преход – с Руми се изстрелваме към Игуасу. Имаме идея какво да правим само от снимки и от милион съвети. Носи се паспорт – или копието му (домашното е написано). В домашното също така е написано да не се втурваме с тълпата в посока Дяволското гърло – лудницата на влакчето е грандиозна – но ние точно това правим! Точно като децата – нямаме търпение да отворим бавно и спокойно хартията на подаръка, а я разкъсваме в несвяст. И изпадаме в несвяст…
Няма такова чудно чудо като Дяволското гърло. Няма! Изпадам в делириум. Правя снимки като откачена, смея се истерично, вторачвам се в стихията и губя представа за съществуването си. Каквото и да напиша, е смазващо слабо. Каквото и да сравнение да употребя, е ментално клиширано. Докосването до това чудовище променя параметрите на възприятията ти…
Откъсвам се с огромен зор. Извлачваме се с Руми насила, но имаме още милион чудеса в програмата. Записали сме се за всички възможни трипове. След умопомрачаващото гърло успокояваме темпото с един Ecological trip. Лодките са твърде… еко, и много екологично се клатят… С Руми се заливаме от смях как ще цамбурнем в Игуасу, макар че не е на смях работата. Оцеляваме. След вулканичното Дяволско гърло имаме усещане, че сме в Байкалското море – извън целия свят, огромно и спокойно. Само тих тътен напомня къде сме всъщност. Игуасу е фамозен в мащабите си…
Изскачаме като тапи и хукваме – буквално! – към следващата пътека: Upper Circuit (Горен кръг). Тичаме… Просто емоционалното ни ниво кърти мивки. И как няма! Преминаваме от водопад през водопад – отляво, отдясно, отгоре, отдолу… Изпадам в Нирвана. Губя речника си – а това, повярвайте, е трудна задача.
Заплюваме още един трек за деня – Sendero Macuco – пътека през джунглата до малко водопадче, по време на която наблюдаваш джунглата, в нейната естественост. Джан-джум сами сме – часът е беше достатъчно късен, не са много ахмаците, и Руми отваря пергелите на дългите си крака. Аз подтичвам… Което не пречи да се кефим максимално на всякакви дреболийки – цветчета, животинки и прочие чудесии, на които се радваме като деца (няма да досаждам с дълги фотосесии).
Преходът е неподозирано дълъг. Арггхххх… Претурила се Планината… Влача се в темпото на прословутата Родопска песен. Мрънкам. Всяко мускулче ме боли. Време е за Malbec и комарите. И за аржентинските вкусотии, набарани от един кулинарен магазин в центъра на селото. Признавам, грам сън не ме лови. Отделно, че с Руми не ползваме климатик – просто го мразим и двете, лесно ни разболява, така че се къпем в собствен сос. Жегаааааааааааааааааааааааааааааааааа с влагаааааааааа… (В Рио де Жанейро се предаваме и пуснаме климатик. Няма оцеляване иначе).
Жега ли… A можем на следващия ден пак тичаме като кози – този път по Lower circuit (Долен кръг) и остров Сан Мартин.
Игуасу ме осебва. Единственото сходно чувство, което някога съм изпитвала – Виктория в Замбия. Тук то е епично. Чувствам огромна благодарност, че съм привилегирована да усетя това щастие. Категорична Нирвана. Нещото, което ме вади от тази Нирвана – студен дъжд, причинен от самата Нирвана. Следва Great Adventure – сафари с камиони по цялото Игуасу, а после и Nautical Adventure – бухват ни с лодка под самия Игуасу. За да ни изпрати в нова Нирвана…
Хора, това е нечовешка емоция! Да се излива цялата тази стихия върху теб – частичка от нея, по точно; да не можеш да дишаш; да пищиш в транс и да не искаш да свършва… Няма такъв оргазъм. Няма! И снимки няма.
Всъщност, съм им много благодарна, че ни задължават да махнем цялата техника. Така изпитвам в пълен мащаб чувството. Просто и само чувствам Стихията. Нямам такъв аналог в живота аз…
Мокри като сюнгери и щастливи като надрусани наркомани, с Руми се изсулваме по посока селото. Обходили сме всички кътчета на Игуасу, а имаме планове. Признавам, с мъка се откъсвам от Игуасу. Имаме още един ден да му се кефим в Бразилия, така че преглъщам горчилката и леви-леви – към едно много особено място. Тройната граница: Бразилия, Аржентина и Парагвай. И как отиваме до там? Разбира се, пеша. След два дни по няколко десетки километра на ден байгънясвам от ходене, но това е положението, как‘ Сийке. Благодари се, че не знаеш още колко ходене те чака…
Признавам – огромни колебания дали да „отметнем“ още една държава – Парагвай. Чест ни прави, че устояхме на суетното изкушение – защото да няма кьорава местна забележителност и да отидеш до един пазар тип Илиенци, за да кажеш, че си видял една държава би било мизерно. Сетивата ни просто останаха препълнени…
Време е за Бразилия. Обратното упражнение с автобуса и печатите на аржентинския и бразилския граничен пост е в ход. Само където наша милост проверява къде е хотела ни във Foz do Iguasu и двете с Руми решаваме да жертваме малко парични средства за такси, за да не ходим като абдали – хотелът, макар и близо до водопада, се намира подозрително отдалечено от пътя… Подозрителното е меко казано. Няма да описвам погледа на Руми. То, момичето, отде да знае слабостта ми към нестандартни и романтични места за отсядане. (П.П. И аз се псувах).
Всъщност, хотелът е чуден – ако не искаш да ходиш по кръчми, разбира се – че е на майна си Райна от града. 10 минути пешеходстване сред гората (чудно усещане, хеле пък без да влачим куфари) и сме на Бразилския Игуасу. И пак онемявам! Усещането е различно от Аржентина. Виждаш целият мащаб на това чудовище, събираш си мозъка в шепичка…
…но все пак искаш да докоснеш Чудото – така, както в Аржентина. И това се случва – в почти същите измерения. Виждаш Дяволското гърло – от другата страна. Като вишничка върху тортата завалява дъжд. Бе Боже, ние трудно можем да станем по-мокри, бе! Само зор да пазим апаратурата, макар че в един момент толкова не те вълнува какво се случва нито с апаратите, нито с теб. Искаш само да крякаш, викаш, скачаш. Да танцуваш под водата. Да извадиш някак този емоционален водопад вътре в теб. Пиша тези слова и си давам ясна сметка колко сме обществено инвалидизирани спрямо реалния, първичен, див дивак, в който се превръщам, докато се сливам с Моята Стихия.
Успяваме някак да си тръгнем от Игуасу. Със зор. Единствено огромното изкушение – като кайпириня за храносмилане на емоциите – което ни очаква в Птичия парк (а друг ден нямаме на разположение) ни изритва навън. „Питието“ се оказва повече от великолепно. Всъщност, и самото питие – не само метафората му – е повече от прелестно. Правя премиера на кайпиринята, заобиколена от папагали и тукани, които ме карат да примирам от удоволствие. Всичко около мен изпълва душевните ми фибри с живот. Както съм тръгнала да се разтичам в розово, ще започна да пиша сценарии за романтично сериали…
На следващата утрин полет Iguassu Falls – Sao Paolo – Belo Horizonte…
Comments are closed.