И така – стига лиготии: полет Iguassu Falls – Sao Paolo – Belo Horizontе. В ход са шантавите ми идеи, които включват кола под наем и много странни маршрути… Преди тях, обаче, пилотите на двата самолета ни доставят огромното удоволствие с панорамни гледки, от които с Руми се разтичаме по седалките… И се радваме, че виждаме бетонната джунгла Сао Паоло само от въздуха.
Belo Horizonte. Свежи като репички, цъффаме пред компанията за резервираната ни кола под наем. Руми няма никаква идея какво я очаква. Тоест, разбира се, че има – докладвала съм всяка моя стъпчица и идейка. Просто няма идея какво означава шофиране в Бразилия. Както и аз нямам.
Усещането е ошеметяващо. Глътнала съм бастун – независимо от десетилетния опит и се движа като Франклин. Костенурката Франклин имам предвид…
За протокола – Belo Horizonte е едно 2-3 милионно градченце, в което нямам никакво намерение дори да си пъхаме на милимунда носа. От летището задавам посока Ouro Preto – специално съм си наела сателитна навигация – демек Бразилска кака! – да сме в сигурни ръце. Аргхххх… Засега се представя добре – води ни по околовръстното на бразилското мастодонтче. Часът е 16 и ние щастливо се движим с 5 км в час в няколко лентовата магистрала, като гадаем на интуитивно ниво какво да правим, за да следваме инструкциите на каката. Интуицията включва наблюдение на околните участници и копирането им едно към едно.
Например, престрояването от една лента в друга не се извършва с мигачи. Е, пускам го, но от английска куртоазия. Некуртозано: отваряме страничните прозорци – държим ги затворени по дадени препоръки да не бръкне някой отвън и да отмъкне нещо ценно – и започваме да ръкомахаме малоумно, посочвайки маневрата, която искаме да направим. Колоната изглежда неуправляема, но съвсем управляемо ни пропуска. Усмивки 48 карата, протегнат палец нагоре – в някоя държава силно обиден знак, но тук така си благодарят, и аз постъпвам в Рим като римляните.
Приобщаването ни към бразилската урбан култура продължава с пълни обороти. Прави ни впечатление – в самото начало – че всички мотоциклети, които ни изпреварват, ни свиркат. Разбира се, че ще го правят – ние сме много готини! В един момент на Руми й прави впечатление, че всички се движат леко на кестерме – само ние цепим правата линия по средата на платното. Шубето голям страх 🙂 По дедукция установяваме, че колите реално правят коридор на мотоциклетите – тези, в лявата лента, се движат плътно вляво, а тези в средната – плътно вдясно. Така мотоциклетите безопасно – и бързо – се движат, без ги принуждават да правят рискови изпреварвания. И щото им пречим, свиркат. Какво да правим – и аз подкарах на кестерме и свиренето престана. Язък!
Всъщност, в Бразилия нямаме грам проблем с шофирането – независимо от страховитите предупреждения. Или може би точно заради тях. Хората са изключително толерантни. Скромният ми опит показва, че както се отнасяш към теб, така и към теб се отнасят (включително и в Сицилия). Само където пъплим като две охлювчета с Руми, спазвайки до запетайката всяко значе. Изрично сме сритани в кокалчето от приятел да не превишаваме скоростта, защото глобите са фамозни. А ние се движим по много възлови магистрали, със сур бюлюк знаци и полицаи. Ами ще пъплим, какво ще правим. По-добре да си харча парите за кайпириня вечер, вместо за глоби през деня.
Задръстванията и пъпленето ни приземяват в Ouro Preto на свечеряване – мозъкът ми изтръпва при мисълта как замръкваме някъде в небитието, ама сколасваме. Сколасваме да намерим и адреса на къщата за гости – който адрес не просто кара мозъка ми да изтръпне, а го парализира… Защото аз такава стръмна улица не съм виждала в живота – а съм виждала бая, включително офроуд.
Руми ме чака в колата, докато аз диря адреса пеша. Едвам издрапвам пеша, подкарвам колата и мълча като пукал за особеностите. Само наблюдавам как лицето на Руми си сменя цвета в момента, в който правя чупка в посока уличката и погледът й се смразява. Пъпля. По-точно съм скочила на съединителя и спирачката, а колата сама се сурка надолу. Руми е умно дете – дума не обелва (нищо че взима-дава), сякаш знае, че в критични моменти концентрацията ме прави просто зла…
Спирам досами вратата на къщата.
Щастлива прегръщам собственика – до момента, в който той приветливо казва: а сега да ви покажа гаража… Някак преодолявам и следващата вертикална уличка, където се е приютил гаража. Нямам никаква, ама никаква идея как ще извадя колата оттам, но решавам да не се тровя отсега. Време е за прекрасна храна и кайпириня! Без снимкови репортажи, щото сме гладни!
Малко културна пауза – какво, по дяволите, къдрим там. Ouro Preto е столица на щата Мinas Gerais до началото на миналия век, когато е преместена в Belo Horizonte поради липса на място за развитие. През 18 век вследствие на добива на злато и диаманти някои градове в Минас се развиват много и в културно отношение (например, църквите в стил Baroco Mineiro (Барок от Минас).
По времето на Златната треска Оро Прето е по-голям от Ню Йорк за времето си. Една огромна част от златото се е изнася по т.нар Estrada Real от Диамантина през Оро Прето до Парати, впоследствие Рио де Жанейро, и оттам по море към Португалия или чрез многобройните пирати към Англия, Франция и Холандия. Тук възниква първото освободително движение в Бразилия, което е разтурено, а най-известния заговорник Tiradentes обесен на централния площад на Ouro Preto.
„Впоследствие той се е превръща в нещо като Левски (цитирам една магеланка, тя ще ми прости – бел.авт.). Повечето други заговорници се спасяват, защото са духовници или благородници, а Тирадентес е прост зъболекар и го е отнесъл…“
После златото се изчерпва, но и сега по целия щат се добива желязо, така че мините от „Minas Gerais“ още са актуални. Ouro Preto значи черно злато, а е черно заради примесите от желязо. Всъщност, ние успяваме да видим железните находища от самолета – много впечатляващо…
Mariana – най-стария град в Мinas Gerais – на един хвърлей разстояние и разбира се, в плановете. Сритвам в ъгъла мисълта за шофирането дотам. Първо самото Ouro Preto, излязло от приказките. От СТРЪМНИТЕ приказки, имам предвид.
Градчето е една съвършена историческа прелест – и красиво, та красиво. И стълби, та стълби…
Има една по-интересна подробност от стръмнините и стълбите (веднага се припотявам, като се сетя за тях!) – имаме среща със специален приятел, когото никога не сме виждали. Нищо романтично, сакън! – човекът е щастливо женен, просто е заразен с вируса на пътешествието като нас и живее в Belo Horizonte. Да, ама го няма на срещата и ние с овесени носове продължаваме да катерим стълбите.
N.B. Изключвам всякакви комуникации на телефона си – тарифите с Бразилия са стресиращи, следователно нямам интернет. Освен ако не го прихвана случайно – което се и случва. И се оказва от получен мейл, че няшият чиляк ни чака на нашето място (след огромен трафик). Тегля майната на разходите, звъня, свързвам се – и започвам да подскачам бетер хлапе от кеф. Стресирам го човека, ама джентълмен – изтърпява ме. Радвам се искрено бе!
Заповядваме му да ни чака – ние се намираме на другия хълм – и хукваме с едно темпо, от което тялото ми искрено ме намразва… След тялото ме намразва и съвестта. След като джентълменът ни изтърпява емоциите, а близначките му ни гледат и се питат „Какви ли са тези странни същества, които се кълчат и крякат така странно, и татко ги наблюдава така странно?“, предлага да идем до Mariana – онази, старата столица (виж по-горе). Това категорично е в намеренията ми, като съм замислила един пъклен план – да помоля джентълмена да ни закара до там…
Самата идея да извадя колата и да я прекарат по ОНЕЗИ улици, и после ПАК да паркирам там, където ми се изпотяват ушите, води до изпотяване на веществото зад ушите. Затова моя милост е нахална – нещо безкрайно нетипично за въпросната милост.
„Нали ще ни закараш до Mariana, моооллляяяя!“
Да де, ама пъкленият план предвижда – по неведоми причини – че джентълменът разполага с джип или от сорта мастодонт (не ме питайте откъде тази логика!), а колата е едно мини, като задната седалка е запазена за принцесите… И аз навъпреки това моля! Признавам, една от най-срамните ми постъпки в живота. Милион пъти после се извинявам, но срамът отвътре си остава.
Не знам дали е равен на кошмарното, хипотетично шофиране по улиците на Ouro Preto, което избягвам, но знам, че сега не бих помолила. Късно е либе, за китка… Джентълменът приема, започва да прави размествания, Руми гушва отзад децата и потегляме. Казах ли, че още ме е срам? А Marianaе прелест! Докато принцесите се забавляват около едно езеро и стават съвършено мокри, а джентълменът ги пази да не видят по-отблизо езерцето, странните пришълки отаршват градчето и обикалят като отвързани…
Пропускам да спомена – жегаааааааааааааааааааааааа! Не жега, а страшна жега! И щото с лейди Руми като първи плебейки обикаляме като алтави по слънцето цял ден, без да сложим крем (уютно си стои в куфара, няма да го хабим, я!), след ужасЕн взаимен поглед от яркочервените ни меса, се завлачваме в аптеката, покриваме се с мазна, бяла течност и с овесен нос, скачайки от сенчица в сенчица, подбираме джентълмена с близначките къмOuro Preto…
А какво следва за двете опечени кококошчици на следващия ден? След като успяват да се измъкнат от страховития гараж и още по-страховитите, вертикални и каменни улички, разбира се: Ouro Preto -> Congonhas > Tiradentes (зъбарят има все пак градче на негово име). 🙂
Пътникопотокът рязко намалява – набутваме се в една идея по-отдалечена провинция. Тя не е много далече реално от шумотевицата, но е твърде далече за кратко отскачане с кола и прекалено близо за самолет. От което намазваме ние, макар че пак си карам като мравка. Егати комсомолската отличничка. Остаряваш, Радева, остарявааааааш…
И както блажено се влачим, се довлачваме до Congonhas и неговата култова Bom Jesus do Congonhas. Да казвам ли, че църквата се намира на върха на селото по вертикални – айде, 45 градусови – и павирани пътченца? Няма смисъл, знаете си урока. Църквата се оказва в ремонт, но това не ни пречи да се почекнем и навън, като заничаме като крадци отвътре…
Казвам крадци и се присещам за нашите бразилски фобии. Нали опасно, ама много опасно, ама ужасно опасно!, гледаме с осемнайсет очи почти винаги. И точно на входа на Bom Jesus do Congonhas една тълпа цветнокожи бразилци. Джам-джум хора няма, само ние двете кипри и нашата кола. Те ни гледат, ние ги гледаме. Руми се припотява. Аз се правя на ербап. Без да сме се наговаряли, едновременно решаваме да не оставяме колата на самотек и поединично да снимаме. Руми изскача като тапа на Prosecco, аз се заключвам в колата и си свирукам в стил Чарли Чаплин… След малко Румката дофтасва, аз се изнасям за фотосесии.
Значи… Гъски непоръбени! Че те ако са бандити, така ще се притеснят, че пазим колата… Изобщо, човек вижда ли вещици във всяко чекмедже, освен да си скапе преживяванията, друго не може да стори. „Бандитите“ мързеливо ни наблюдават маневрите, докато се изнасяме облекчено. Както казах – гъски.
Гъски, ама с кака. Да не стане само кака, ама гъска 🙂 Зареждаме адреса на чудесната къща за гости в Tiradentes и се разтопяваме под звуците на самбата. Жега, ние – свободни, млади, изпълваме живота си със смисъл, с вятър в косите, с музика в очите… Какво му трябва друго на човек? Е как. ХРАНА.
Досега не се концентрирам върху тази моя любима част при пътуване. В едно изречение: Бразилия е много вкусна дестинация за гастрономи, които не разполагат с бюджет за мишелинови кръчми. Нашият бразилски джентълмен – с колата и близначките – ни дава подробна информация, която най-нахално ще чопна наготово (зер чилякът вече е свикнал на моето нахалство).
„В Минас традиционно ресторантите са на килограм, с 3-4 вида основно, сума гарнитури – зеленчуци, салати, ориз, маниока, пържени картофи, минаваш и си слагаш каквото искаш. Всичко е сложено на печката с дърва. Това е от времето на големите стопанства, когато са готвели за 30-50 работници. И като отидеш на гости, гледат да има по няколко неща и да е пълна масата, колкото повече, толкова по-добре, голяма мъка, ако трябва да готвиш…
Пробвай асаѝ (açaí) – това е студен крем от плодове на палмата асаи (като сладолед), с гранола, банан, гуарана, общо взето замества кафето и е много калорично, ядат го физическите работници сутрин. Гуараната съдържа кофеин, а маракужа има обратното действие, приспивно. Има регионални кухни, примерно в Баия има едни много тежки яхнии (мокека) с риба или скариди, с палмово олио (dendé) или кокосово мляко. По на юг е moqueca capixaba, това е с повече зеленчуци вътре.
Другото е тропейро, боб, ориз, маниока, пържено яйце, наденица и зеленище всичко заедно. Това пък е когато хората са пътували по няколко дена с каруци – значи жената приготвяла всичко поотделно, но на мъжа не му се занимава да топли всичко отделно и да мие всеки път сто съда и сипвал всичко на едно място… Пробвайте разните капанчета с шишчета – има по десетина вида, със сос или брашно от маниока (farofa). Между другото маниоката много върви с всякаква скара. Тя май е от Амазония, кореноплодно, съдържа предимно въглехидрати като картофите. Дивата маниока, каквато е била преди, е отровна…
Ние с Руми ставаме огромни фенове на per kilo ресторанти, където ни мерят чинията или е на самоослужване, където пак си сипваме колкото искате, но цената е фиксирана. Така имаме възможност да пробваме много местни манджи. Едно от най-популярните ястия в Бразилия е feijoada – боб с разни прасешки части. Престъпно вкусно!
Една аверка силно ни препоръчва – и ние послушно изпълняваме – посещение на типичните padaria и confeitaria – пекарни и сладкарници, които са на всяка крачка: например „pao de queijo“ (кашкавалено хлебче), coixinha (прилича на пилешко бутче като форма, а понякога е пържено бутче, иначе е с пиле вътре и картоф), pastel – прилича на пържените емпанади, може да е с месо или вегетарианско, empada – като емпанада, само че кръгла форма, pastel com bacalhau – като крокета с риба треска и картофи и много много други.
Бразилците имат и много сладки деликатеси, но аз боя се хич не съм по тази част и пропускам покрай ушите си препоръките за шоколадовите топчета brigadeiro, както и viradinho de morango – еклер с бяло кремче и ягоди, домашни кексове bolo… Жервам се веднъж само да близна асаи – и го отмествам. За сметка на кайпиринята и бирата, които се сериозно оценени!
И стига теориииии… Малко преди Tiradentes една кръчма просто ни пленява и ние се отдаваме на изкушението, вече примрели от глад. Няма да показвам чиниите си, че ще умра от срам. В общи линии ние основно се нахвърляме на храната и не сколасваме да я снимаме…
След обяда успяваме някак да се претърколим до колата и да закопчаем някак коланите, като предвкусваме скорошното размазване до басейна в къщата. Каката ни казва: девойки, още 20-30 минути и сте у дома! Мъркам доволно. Предвкусвам кайпириня и размазване покрай басейна… Боя се, че каката не е на същото мнение, но това го установяваме една идея по-късно. Адресът е повече от точен – барабар с името на хотела, надеждно гарантирано от Garmin. Само където след влизане в градчето – което мислим, че Tiradentes, ама само мислим – започваме да излизаме. Пред нас е нещо като вилна зона. Пътят продобива груб и селски характер. Едни мравки започват да ми лазят по врата… Руми мълчи като пукал (казах ли, че е умно дете?) и не ме закача. В един момент почти започвам да се движа offroad, когато каката елегантно съобщава: Вие пристигнахте на местоназначението си!
Значи… Аз знам, че поръчвам къщи за гости в мой стил, но моят стил категорично изключва самотна къща на края на вилната зона на последната махала на селото, от който прозорец втренчено ни гледа около 97 годишна бразилка със смесена кръв – и не отмества зеници от нас…
Аз толкова си гълтам граматиката от тази сцена на Алмодовар, щото една снимка не правя за адет. Плахите ми опити за комуникация се сгромолясват не съвсем елегантно. Обратен завой. На Каката й е отнет гласа – иде ми да й извия гръцмуля, ако трябва да съм точна, но се въздържам. Правя се на компетентно-спокойна и вадя дълбоката резерва – мобилния си телефон с maps.me (офлайн навигация). Новата Кака изглежда сигурна. Дзверя се на картата – надежден изглежда адреса. Само изглежда…
Защото след още един половин час, навиране в миниатюрните, калдъръмени улички на Стария град на Тирадентес (ама го намираме, нали!) и излизане с огромен зор, Коконата ни води до втора угар, този път на върха на селото… Преглъщам бройката бразилци, които разпитваме за Къщата ни – ей ръчички, ей ги две, с леката подкрепа на с разпечатан адрес – и накрая наистина я намираме, и тя наистина е на Кънда в Дивия. Шапка свалям на спътничката ми – запазва самообладание, нито веднъж не се размрънква, и най-вече не ми цапва един зад врата за моите арт-избори – на хотели, на каки, на всичко…
Хотелът, обаче, е съвършена прелест! И с мноооого готини бразилци! С които си говорим с google translate.
Изстрелваме се с Руми като тапи в наш стил за разходка в колониалното селце, а когато се прибираме, ни посрещат с “Ladies, the tea is served!”, в добавка към басейна и джакузито… Толкова с моите избори!
Tiradentes… Имам усещането, че участваме във филмова постановка с изумителни декори. Само където не са декори. Основан през 1702 г., впоследствие е преименуван на знаменития им съгражданин, за когото разказвам в Ouro Preto. Колониалният стил е в резултат на споменатото вече огромно богатство като резултат на златната треска. В резутат – много, много, много, МНОГО красиво място…
…от което си тръгвамe с огромно нежелание.
Посоката – Belo Horizonte като станция разпределителна. След това – Chapada Diamantina…
Comments are closed.