Памирската магистрала в класическия си вариант е от Ош до Душанбе. Като продължителност може да я срещнете от 7 до 17 дни, със спиране на всяка керемидка. Спокойно се взима за 7 дни, освен ако не обичате особено лежерните размотавания.
Аз познавам себе си и защото аз правя маршрута, го сгъстявам максимално. Пет дни – с начална и крайна точка Ош. Не е друга причината, просто нямам отпуск. Освен това няма как да отидем до Душанбе – освен, че става трудно и скъпо връщане до Ош, виж предишното изречение. Освен това есенцията е там, където ние ще идем. Ерго, маршрутът придобива следния вид – от Ош до Ош.
Въпросителните не са случайни. Няма електронна карта, която да ви изчисли колко километра и за колко време ще ги вземете в Памир. Не, че аз не се пробвах. Е как без планиране… И още повече когато нашият водач нищо не каза, а прие мълчаливо.
Турат много неща ще приеме мълчаливо, а когато ножът опре до кокала, ще се обърне назад и тихо ще предложи най-добрата алтернатива. Той тази алтернатива я е заложил още в началото, но защо да се бори с вироглава „водачка на експедиция“, която явно вярва само на себе си, а останалите хора да се доказват чрез действия. Този планинец беше успял да ме усети шокиращо бързо…
Цената на Турат е изключително конкурентна. Ние наехме джипа за US$ 1350, но различните маршрути имат различни измерения, затова разговорите и обсъждането са задължителни.
Ще говоря още за тези изключителни планинци, но да се върна на граничния пункт между Киргизстан и Таджикистан, който за нас е много интересен. Отделно, че киргизите за малко да не ни пускат да излезем – техните събратя митничари на летището бяха омотали визите на моите аверки и ги нямаше в системата, ама късметлийки си бяхме. Появи се един граничар хакер и оправи ситуацията. Ние гледахме тъпо. В момента, в който ни пуснаха за Памир, започнахме да гледаме от смешната страна на ситуацията…
Особено когато после таджикът – един строен, с европеидни черти – митничар, ни разказва как всяко влизане в Памир и спускане от границата надолу премахва 5 години, и ние с аверките го слушаме с увинали мандибули (ченета – бел. авт.) и започнахме да правим планове колко още пъти трябва да идваме…
N.B. Визите за Памир са много особени и включват разрешително за посещение на Горно бадахшанската автономна област – внимавайте когато ги вадите, заедно със стандартните визи. Отделно – само на място. Аз бях омотала конците и Турат ни спаси дупетата, с извинение за френския ми език, като ни извади визи на място, но гаранции няма. Погрижете се предварително!
Вече беше тъмно…
…когато достигаме езерото Каракул. И никакви свободни къщи за гости – ние как се молехме да няма места в тези къщи, защото не искахме лудница от хора. Тогава нашите водачи събудиха една къща, за да ни приютят, и после как ахххххнахме от къщата – само за нас, и как се приготвя топла храна, и всичко – за отрицателно време, през нощта, без дума да се обели. Бяхме съвършено и безвъзвратно омагьосани! Имах сила само да направя салата и да извадя ракийката от моите аверки…
Сутринта се излюпвам в престъпно ранни доби. Кафе няма. Отвътре ми ври да видя къде сме се стоварили снощи и още гурелива се измушвам по пижамка с апарат в ръка… Очарована съм! Каракул с великанските заснежени планини ми взимат и малкото буден мозък, а зарязаните руски возила правят и без това еклектичната обстановка доволно странна. С един кучо се сблъскваме, но аз с уважение го заобикалям, че знам ли… И както заобикалям – се губя окончателно. Една шепа къщи и не знам къде се намирам. Няма кьорав човек, когото да питам – ама какво мога да питам, всъщност. Хеле, намирам се…
Ася не дава признак на живот – оказва се поспаливо чудо(вище). Нека спи. Милослава се е излюпила даже преди мен и започваме да се ослушваме двете за кафе. Домакинята започва да пренася закуската, а аз безнадеждно се опитвам да си изпрося гореща вода (за кафето). Надежда тука всяка оставете… Моят руски е приличен, но киргизката – защото те са киргизи-номади, заселени в Памир, не откинва нито дума. И така, докато не зареди цялата маса, а аз жално чакам вода. Което ми напомня Куба – и прелестната хасиенда с фантастична закуска, където кафето по закон ми го носеха последно, колкото и учтиво да ги молех. Моята аверка Мария се заливаше от смях и само се юркаше се с мен: Ей, не можа да ги научиш на твоите табиети…
С Милослава сме се настанили като кокошки в полог и няма мърдане – щото мърдането е излазване по много странен начин. Има снимки, направо ни изнудваха някои аверки: йок, показвайте. Мхм, ще. И после законът на омертата… А хората така се бяха постарали за закуската, аз онемявам. На кънда в Дивия вадят всичките си запаси. А как се доставят там, не е истина. Много се трогнах!
Разделяме се с това мило семейство, което създава омагьосващо впечатление за хората в Таджикистан. Проблемът е, че поставят висока летва, с която винаги сравняваме – домашна обстановка, извадена от приказките и разкошно посрещане. Подаряваме им разни нещица и хукваме по пътя си, защото днес трябва да се потопим в Памир. И какво потапяне…
А после – АК-Байтал 4655 м.н.в. Аааааааааааааааааааахххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх!!!
Ak-Baital Pass. През цялото време се движим до китайската граница. Имахме огромно изкушение да намерим пролука в оградата и да стъпим на китайска територия, но сме чували, че китайските затвори не били особено гостоприемни…
Не мога да се изразя словесно. Изобщо, ако трябва да се изразявам така, както се чувствах, ще има хълцук – хълцук – ахххххххххх – оуууууу – хълцуууукккк – аргггхххххххх… Реших, че няма да е особено привлекателно, та опитвам, но точно хълцането е правилното себеизразяване…
Попътно срещаме всякакви еклектични личности – лаская да се считам и нас самите за такива, но ние само можем да им дишаме праха. Нямаме намерение да ги стигаме, всъщност, но искрено им се кефим…
Аз се кефя и на изфантазираната ми тоалетна – щото като се е опнал оня ми ти път, иди се крий. Поне от спътниците ни – скромни мюсюлмани. И след като ми писва на калинката да залягам по разни баирчета – а ние пием много вода заради височините, просто задавах „заповед“ на мъжете – не излизайте, кляках зад джипа и чиста работа. После и девойките се изучиха така. Снимки от действието няма…
След огромно туткане по пътя, пищене от кеф и изумително припадане – за себе си говоря, щото аз пищях и вътрешно, и външно, но и моите прекрасни спътнички се кефеха не по-малко – достигнахме Murghab. Родното място на нашите водачи.
Отварям една скоба: Беше ми безкрайно любопитно какво мъкнат водачите ни на покрива на джипа. Оказа се оборудване за местния ресторант… Оказа се, че всички си правят услуги, защото да живееш на Кънда в Дивия има своите огромни предизвикателства.
Разпитваме какво е да си израстнал тук и лицето на Абу светна. Все едно аз да разказвам за моето детство и моето село, близо до Велико Търново. С тази разлика, че Абу и неговото семейство не бяха си тръгнали оттам – като мен и моето семейство… И за температурите ни разказваха – когато стана реч как оцеляват там хората. Достигат до -25 градуса – и са с външни тоалетни само (имамe и такива снимки, но се въздържам да ги публикувам). И е безкрайно чисто!
С пристигането ни съпругата и дъщерята на Турат засипват масата с вкусотии. Те не са длъжни. Просто гостоприемството им е зашеметяващо. Турат моли да го “освободим” за един час – да уважат семейството на починало детенце на комшия. Искрено страдаха… Толкова, толкова добри хора! Ние просто попиваме един непознат свят и светът на едни съвършено непознати с битието си хора…
Следва…
Comments are closed.