* Там, където има руини, има и надежда за съкровище – Джалал ад-Дин Мухаммад Руми
Скитането ни този ден – от Kashan през градините Фин и 2500-годишното селце Abyaneh до не по-малко древния Isfahan и 400-годишния ни… ъъъъ… хотел 😀 – е извън всякакъв личен комфорт и е безкрайно забавно, опиращо до черния хумор…
Разбира се, сме си наели кола с шофьор – с иранците комуникацията ни изисква специално лингвистично умение на непонятен език – и който уж знае къде отиваме, поне според съдържателката на хотела. Принципно сме оставили Мария да си общува с иранците – от предното кресло на колите ни, макар че те като я видят и леко пребелват мъжки поглед 🙂 , но в крайна сметка винаги успяваме да получим нужната информация – с помощта на ръце, крака и усмивки.
Няма да ви занимавам детайлно с Fin Gardens – есента не е най-красивият сезон за цветята, но попътно към Исфахан ще е грехота да не се отбие човек в един класически представител на персийските градини.
Ще е грехота да подминете и джамията срещу градините – нямам спомен за името й, а после еклектично да припаднете от блясъка вътре в нея. И защото е миниатюрна, как ли не се кълчих за най-добрите снимки, но поне аз не пожънах велики успехи… Ще минат няколко дни и в една от най-големите джамии на Шираз ще разберем що е блясък, но дотогава доста километри ще изтъркаме с подметките си 🙂
И последва Abyaneh…
Ако сте любопитни и любознателни, има милиони материали за това известно иранско древно селце. Все пак моите 5 стотинки: Възрастните хора в селото все още говорят средноперсийски език (езикът на Сасанийска Персия, изчезнал преди много векове). Не им изпробвахме това умение 🙂 Начинът, по който хората се обличат тук, също е традиционен. Повечето жени носят големи бели шалове с принтирани или бродирани червени цветя, които покриват раменете им, или цветни рокли и специален чифт панталони. През зимата жените добавят кадифена жилетка към тоалета си. Мъжете носят черна жилетка и широки панталони. Именно автентичният им начин на обличане ги прави магнит на посетители. Ние не направихме велико изключение, сакън!
Аз имам една слабост – мра за руини и стари сгради, а червеникавите хилядолетни къщи просто ме разтопяват… Тук има за цялото ми сърце, че и отгоре. Съществува една известна скиталческа приказка: Остави се да се изгубиш. Чак да се изгубиш в Абианех – трудно, макар че някои сме талантливи 🙂 Рецептата е проста – просто хлътваш в уличките и търсиш магията на руините…
Като стана реч за руини, изследвахме и неопределен брой екзотични антики с неопределено количество конски сили, освен една – с половин 😀 с и с носталгия си спомних студентският ми 408 Д, купен с вноска от Мототехника. Родените след 1989г. няма да ме разберат 🙂 Оставям кадрите да говорят сами за себе си…
И като стана реч за руини с конски сили, елегантно ще ви прехвърля на нашата бяла екзотика. Нямам кьорава идея от марката, но шофьорът ни – очарователен и културен иранец – ни кара да се чувстваме комфортно с начина си на шофиране. Трите дами се забавляваме с всичко около нас – и на първо място с нас самите, и в дружни шеги и закачки достигаме неусетно изумителният Исфахан. Където дружно запецваме…
Мисля споменах 400-годишния ни… ъъъъ… хотел 😀 Споменавала съм и слабостта ми за къщи с атмосфера. И щото в Иран атмосферата е баш в най-старата част на многовековните поселища, съм забучила моето пръстче в стария град на Исфахан. Проблемът е, че колата не може да се забучи там…
Тоест, след откачено обикаляне по всички възможни сокачета – в които аха-аха да се отъркаме, забучваме се в едно сокаче, откъдето минава едно магаре със зор, шофьорът вдига ръце и всички дружно започваме да се гледаме умно. Ние аха-аха да проговорим персийски от зор, но вместо това с Мария жертвоготовно се изсулваме на жегата, оставяме Вася да пази багажа в колата, забучваме поглед в maps.me (де*ба и телефоните, не можем да дишаме без тях – excuse my French!) и хукваме пеша да си издирваме… ъъъъ… хотела.
Нали не се съмнявате, че ще открием Златното руно? Макар че външният вид на руното е особено интересен. Признавам – когато се досетихме, че това „може би“ е хотела ни (по картата 😀 ) – залепен за една джамия, откъдето съвестни правоверни намръщено гледаха в посока на белите, очевидно разхайтени женски индивиди; когато един иранец къде 80+ ни отвори – и който не откинва една дума на английски, едни стоичковизми ме напънаха… По мой адрес, разбира се, но авантюристичната ми природа искрено се забавляваше. Единствено се притеснявах, че съм накиснала аверките си, но и технoто черно чувство за хумор очевидно играеше тарантела.
Тарантелата се развихря, когато се запознаваме със стаите (след като си домъкваме пеша багажите от запецналата кола). С Вася – с която споделяме една одая – бързо се уреждаме с …ъъъъ… луксозни покои със сини врати, гледащи към двора
докато Мария може да избира между самостоятелно студио с особено местоположение до входа и “президентската” стая с изумителни орнаменти – част от тях покрити със шперплат, и чиято баня и тоалетна са до същия този вход на ъъъъ… хотела. При мисълта за притичване през двора преди или след баня, аверката ни с въздишка се отказа от ролята на Шехерезада в полза на Пепеляшка 🙂
Еклектиката се развихря с търсенето на чаршафи – едно сериозно приключение, с което бяхме привикнали от първия хотел в Кашан. Гузна от избрания …ъъъ… хотел (Ibne Sina Hotel: единична стая €10, двойна – €15 на вечер), отивам на лов и довлачвам за всички спално бельо. Междувременно съм проучила още една еклектика: подземието, в което закусвахме и от което трябва да лазим – буквално – на излизане 😀 Закусваме силно казано. Все пак успяваме да се докопаме до едно яйце на очи. Последната сутрин измъкваме последното яйце изпод носа на една китайка – още помня погледа й…
Ягодката на хотелската ни торта, обаче, е изумителният ни климатик General Havana, с още по-изумителен отвор към стаята. Моите инженерни умения се оказаха непосилни да разберат фукцията на тази дупка. До момента, в който пуснахме чудовището и от дупката се понесе пронизителен вой, заглушаващ имамина от съседната джамия. Не помня коя първа се докопа до контакта – аз или Вася… Мария също не беше лишена от музикално оформление – водната инсталация на хотела се поддържа с помпа, чийто глас също коннкурира имамина. Добрата новина е, че помпата не работи през нощта – зер за какво ни е вода тогава…
Еклектичното ни възхищение е сецнато от приближаващият залез, а ние и трите сме леко смахнати на тема залези… За тази цел сме избрали Si O Se Pol Bridge – иначе казано Мостът с 33 арки. Той е построен в началото на 17-ти век, за да служи и като мост, и като язовир. Тези подробности не ни вълнуват в момента, защото трябва да се доберем до моста – а това може само с такси. Очевидно мисълта, че може да изпуснем залеза е властвала в мозъците ни, щото пропускаме да си спазарим таксито. Мария да го спазари де, ние с Вася сме бетер мохамедански девици в това отношение…
Шофьорът също не откинва дума английски, но не му пречи да си говори с Мария – и с всеки, спрял до нас и облещил поглед към нашата аверка и към нас. Ние знаем, че сме привлекателни – умря циганката пу-пу, ама такова обожание! Което обожание не попречи на чиляка да поиска такава главозамайваща – за техния стандарт – цена, щото получи силен отпор, но не ни стана номера. Да се бяхме пазарили предварително… Което и правехме впоследствие 🙂 С ръка на сърце, не се впечатлих, а и цените са повече от нормални за нас, а при трима човека си бяха брутално символични, ама източни традиции…
Може да му се насладите 😀
Мостът е препълнен с местни хора, които просто се наслаждават на момента. Вниманието към нас също е отчетливо – къде тайно, къде явно. Което бележи апогея си с група девойки, които просто ни накачолиха и питаха, питаха, питаха… Пак с ръка на сърце: внимавах какво говорех, но виждах искреността им.
Бележка под линия: Младите хора в Иран – а и не само те – са изключително жадни за света отвън. Тук трябва да имаш отворено съзнание за света и хората, за да се кефиш максимално на различното – и да не съдиш. И да не се вбесяваш за битовизми, разбира се! 😀
Утре ще продължа с еклектиката и пътуването ни извън времето – за арменския геноцид, и за християнската катедрала, и за изумителните джамии, и колко съм примерна в забрадка – докато забравям как еклектично секси ми се виждат презрамките на сутиена 😀 ; ще ви покажа еклектичният ресторант с огроооомно кюфте; и още по-изумителната традиционна супа, сервирана в миналото безплатно за бедни хора и останала да радва хората на ниска цена в традициите на историческия (и много скъп) хотел Абаси…
Но това утре. Сега просто се потопете в бруталния, раздиращ сетива залез.
Comments are closed.