Привет-мривет! Надявам се да не съм ви омръзнала, защото още не съм започнала. 😀 – Защото започват репортажите от пред-Каракорумската магистрала!
Моите домакини ми бяха наели кола с шофьор да ме закара в Gilgit, където щеше да ме чака моя джип и водачи – след като аз не исках да летя и се бях тръшнала да прeсека Babusar Pass пас с кола.
Чилякът почти не отбираше дума английски – макар че сигурно е уверил домакините ми, че го владее супер прилично, така че комуникацията беше преинтересна. Най-преинтересното беше, че малко остана да го сваля от волана. Чист джигит, тук карат всички като ненормални. И какво беше колан? 😊 Реших да не обръщам внимание на такива… ъъъ… дреболии.
Не по-малко интересна беше епопеята с издирване на кафенце. Главата ми беше станала шиник (не на себе си – бел. авт.) от този път, и от липсата на ток в цялото село, където трябваше да отседнем за една вечер („Съжалявам мадам, токът ще дойде в 18 часа, или 19 часа, или когато се включат генераторите). За мое огромно щастие набарах една каравана с кана гореща вода и им изнесох открит урок как да направят по мой вкус кафето, без да блъскат всевъзможни глупости вътре… Съжалявам, че нямаше как да снимам огромната тълпа – бяха сигурно 15-20 човека, а аз безкрайно се забавлявах! Щом и на снимка кандисах без червило и гребен… 😆
Да споменавам ли тоалетните? След снощната пикантна храна бях принудена да си наложа рестрикции за всичко – освен вода (същинско ангелче без кьорав грях!). Обаче независимо от жертвите, се налагаше да издирвам непрекъснато някакви тоалетни, а част от тях бяха брутални. Добре, че ми бяха тренирани мускулите за клекове от Алпите. 😁
Отдавна не бях излизала от зоната си на комфорт. Съвсем навреме – да ми бъде пернат „швейцарския“ максималистичен нос. А хем знам, че мога с всичко…Апропо, трябва да спрем с каквито и да било очаквания за качество – където и да е. До хора е! Срещнах размазващо любезни люде. И не, няма грам нахалство. Само огромен интерес и желание да помогнат. Мрежата много лъже…
И още – след временната гладна диета си облизах пръстите с местна закуска в някаква крайпътна кръчма. Облизах буквално – нямаше вилици! Загребвах си от манджата с фантастичната paratha…😁 (П.П. Paratha – печена питка хляб с индийски произход). Кафето – вече разбрахте – не давам да ми го правят. Преборвам се за гореща вода и целия буркан! 😃Което ми помага да преживея откаченото шофиране през Babusar Pass и на милимунда от чудните урви… Така и не ми стана ясно що трябва да се движим непрекъснато в погрешната лента, ама Pakistani style! 😁
А Gilgit е очарователен! За който си пада по екзотика и огромни, диви чукари, разбира се. Гранитните колоси буквално го прегръщат… След изолацията последните два дни Gilgit ми се струва като мегаполис, съответно си навирам носа почти навсякъде, а за местните съм абсолютна атракция… Няма друга такава от моята раса, че и сама. Искрено се забавлявам с реакциите! 🙂
Вечерята – пиршество с местна кухня. Местна супа от Hunza – DoDo, или Dao Dao – това си е зимна супа, ама любопитството на котката… Слага й се оцет с чесън, люто и соев сос. Почти като шкембе чорба! 😁 И Chicken Handi. Огромна вкусотия! Което, за съжаление, не можах да изям, ама това ми е практика – стана реч, че съм любопитна. Вместо шампанско – Lassi! Демек, айрян по индийско-пакистански! 😁 Е, няма лед, ама нищо де, грижат се за здравето ми…
П.П. На връщане – отново през Babusar Pass – времето беше доста по-приветливо и се занесох до едно езерце, с едни много откачени джипове за този терен. И също толкова откачени шуфьори, разбира се. Присетих се с облекчение, че съм си написала завещанието…
Comments are closed.