Третата чаша чай. Пакистан. Karakoram Highway – Karimabad.

Когато преди години планирах Пакистан, идеята беше забързано-задъхания ми стил на обичайните ми пътешествия. Радвам се, че не го направих тогава. Радвам се, че промених стила на това пътуване – и не само на него – с една идея по-лежерна нотка. Което ми позволява да отпусна педала на живота си… И да се насладя на 360 градуса панорама на седемхилядниците наоколо, без да гледам час. И на чаша питие, пардон вода! 🙂

Съм обездумена аз. Долината Hunza… След мега комфортното ми настаняване в моя си джип в Gilgit, с моите шофьор и гид (не предишния временен джигид, когото щях да сваля от колата или себе си да сваля) – малиии, какво собственическо чувство проявявам! 😃– потънах в Hunza. И наистина онемях! Никакви, ама абсолютни никакви кадри не могат да покажат грандиозния пейзаж на тази долина…

Да казвам ли как се бъгнах в мой стил, когато на хоризонта се показа Rakaposhi (7788 м.н.в.) и започнах да подскачам по шосето? Просто защото още не знаех какви гледки с този феноменален красавец ме очакват. И питие на неговия фон… Пардон, питие ли казах? Тююю, навици гадни! Сокче, бе сокче, сокчеееее! 😃 Гледките си заслужават всеки смешен дискомфорт…

А, да! Не знаех и по какъв път ще премина – и хем АЗ го избирах… Арггхххххх! Никакви снимки не могат да го демонстрират, затова се опитах да покажа с един нескопосан видеоматериал (то не може във всичко да съм скопосна, я!). 😃

Долината Nagar и ледникът Hopar (или още познат като Bualtar Glacier). Каквото и да бях чела, действителността ме запокити в космоса. Пътят, след който смяташ че няма НИЩО, и изведнъж зелено, зелено, зелено – и хора, живеещи там (как се справят, особено зимата, акъл ми не стига, а са толкова приветливи), а ледникът – и катеренето до него, просто ми отнеха дъха…

Няма да разказвам в детайли за много известната крепост Baltit Fort – освен че ми се взеха силите от драпане нагоре в някаква безумна жега. Не ми стигаше ледника… Обаче влага – както в Исламабад – няма! Освен тази, която се стича на вадички от мен, разбира се!

И Каримабад е изумителен. Не го казвам с ирония. Хотелите бяха друга опера. Тук вече вкарвам лека ирония. 😀 НО – след един отхвърлен хотел домакините ми изкопаха един точно по мой вкус. Не си мислете, че тези хотели ги има в Интернет. Поне за момента. Друга държава е тук.

Няма да разказвам как ми крадат фотосесиите и ме снимат, когато и мен ме снимат… Това ние го правим обикновено с разни китайски сватби, на мен не ми се беше случвало. Още се смея. Трябваше да кажа на чиляка, че кандисвам лични фотосесии само за хеликоптерен полет до K2 Base Camp 😃.

Няма да разказвам, а ще покажа гледката от хотела си. И разбира се, пак експериментирах с местна храна само – някакви засукани имена, които поръчах без да знам какви са. Имаше и едно вегетарианско – да покажа на една аверка че има, ама само го побутнах. Много беше… ъъъъ… хубаво де! 😃

И продължих да предизвиквам неистов интерес сред околните – хеле пък на върха на Eagle’s Nest! Но това е толкова обичайно за района. И мрат да се снимат с мен. Не им отказвам, не се държа като ощипана булка. Няма да ме ухапят, мога само да ги зарадвам. Все едно, че ние не снимаме необичайните за нас хора, че и без да ги питаме (и аз го правя).

Иначе помня в Индия – в един забит район, отново на сух режим (сакън, не по мое желание бях там) по-възрастните индийци казаха (на моя колега, който ме придружаваше), че за първи път виждат бяла жена на живо 🙂

И другата крепост Altit Fort беше феноменална! Част от харесването може би се дължи на самобитния – задължителен за всички крепости тук – гид, който беше и частен. Щото други шапшали толкова рано нямаше 🙂 Прекрасни разкази! И снимки. Чилякът явно със слабост в тази сфера и направо ми взе телефона – и аз само съм си мислила, че си знам апарата. Точно както в Antelope Canyon… 😁

Непредсказуемостта продължи в чудния арт пазар на Karimabad, където

1) напазарувах за любими хора;

2) си купих местно кисело мляко, и

3) служител от хотела – извън работното му време – ми спря моторчето си и ми предложи да ме закара. Дали приех? Добре, че съм метър и петдесет, та си клатих краката въм въздуха, че нямаше място на стъпенката 😁 Животът е чудно усмихнат, ако му даваш шансове.

И как беше онова за лимоните и лимонадата – но в мой вариант: ако нямаш шампанско и не искаш да чуеш за сокчета, но пък имаш домашно кисело мляко, си правиш домашно Lasi в ресторанта, където вечеряш…😊

Всъщност, същественото е, че Hunza е прекрасна – и дива, и аз съм привилегирована, че мога да си позволя да я преживея!

П.П. Зеленчуците имаха точно вкуса на тези в Киргизстан – феноменално вкусни, от оня забравен вкус, без кьорави примеси. Разбира се, те не биха ме накарали да предпочета Пакистан или Киргизстан, просто съм очарована от ОНЯ вкус, който другаде не срещам…