Това е последното ми повествование за Пакистан – последно за ТОВА скитане. 🙂
Nanga Parbat. Не знам как да разкажа, а исках. Трудно е. Мислех, че някога ще напиша дълго повествование, но се оказа невъзможно.
Всъщност, има една дума, която мога да асоциирам с това скитане.
Споделяне.
Споделяне на храната – храните се реално от една чиния.
Споделяне на трудностите – всички сте в кюпа.
Споделяне на красотата – а тя е брутална.
Балтите са изключителни хора. Нямам никаква идея откъде може да ни хрумва идеята за нечие превъзходство.
А, и още една дума. Страх. 😀 Никога толкова не съм се страхувала в живота си. Това беше от онези моменти, които гледаш във видеоклипове и изтръпваш. А аз го преживях. Аргггхххх!
Та скитането…
От Skardu през платото Deosai National Park до изключително очарователното селце Tarishing Astore (една от основните бази за изкачване на Nanga Parbat). И беше голямо тръшкане, че Nanga Parbat бе искаше да се покаже…
А след това разбиващото катерене с джип – може би най-страховитото преживяване в живота ми – до Tatо, и трек до Fairy Meadows. Чудя се с какъв акъл се качих до местния джигит, който изглеждаше като преял с едни специални субстанции. 😀
Сериозно – бях благодарна, че съм си написала завещанието. И защото мястото ми беше откъм пропастта, сърцето ми беше в непрекъснато изтръпнало състояние. Ужасен ужас…
За катеренето и Fairy Meadows – надявам се да съм успяла да покажа това феноменално пътуване, но признавам – огромни нерви трябва да има човек да го наблюдава дори. Аз бях доволна, че съм си написала завещанието и че съм си оставила делата в ред относно наследството на детенце. Може да е смешно, но това ми носи спокойствие.
На връщане – много бях притеснена – и бях си взела паспорта в джоба. Бях готова да скачам в движение – изобщо не се щегувам! Само щях да съжалявам, ако не видех внуци или повече да не усетя магията да правиш любов, но не се наложи. Смятам да ги изпълня и двете в максимални количества още дълги години. 🙂
Имаше, обаче, огромна разлика дали си откъм пропастта, плюс един доста по-нормален шофьор. Обаче бях поставила ултиматум на водачите си, че ако поне малко не кара нормално, няма да се кача. Арггггххх!
А, да – на отиване имаше и конна езда след джипа. Mamma mia! Добре че бях яздила кон по сходни пътеки в Киргизстан… Иначе се смръзваш от пропастта и се молиш коня да си управлява добре краката… На връщане минах маршрута пеша. Прелюбопитен беше наистина! 🙂
Казах споделяне. И грижа! Ах, как се грижат за теб една камара местни планинци – щото в Планината не можеш да ядеш франкове; и как си навираш носа навсякъде, а те те посрещат толкова мило, накрая ти дават и почетния трон до огъня, докато готвят, а ти си ги зяпнала в захлас…
И как две вечери и една сутрин си чакал Nanga Parbat да разкрие лицето си, потънало в мъгла, и как на втората сутрин си се излюпил в 4 сутринта и виждаш умопомрачаващия колос как блесва с цялата си прелест и величие, и как се приближаваш с бодра стъпка до подножието Му незмасиколкостотин метра, и как спираш с коса на клечки от пот, и ти е все тая дали ще стигнеш до Base Camp-а, защото просто той е пред теб – с цялата възможна красота… Защото аз не съм покорителка на планини – ах, как я мразя тази дума (изкусителка – може! 😀 ), а просто примирам от щастие от красотата, с която ме заливат.
Изумителен спомен!
А, да. По едно време леко започнах да дишам трудно и се усетих, че спя на 3500 м.н.в., без да съм взела някакви медикаменти с мен. И организмът чудно си се справи.
А, да! Имам един непризнат грях… В Hunza – по препоръка на мои аверки – питах и ми намериха Hunza Water – местна сливовица. 🙂 Аз исках да опитам само. Те ми домъкнаха литър и половина… Опитах точно една глътка и я оставих. Накрая я изхвърлих – защото нямаше на кой да я дам. Тя се прави само в Hunza и само местни я пият, за да изкарат зимата. Аз си продължих на чайчета. Та дотук с моето самомнение на пияч…
Не че не купих бутилка шампанско на летището в Цюрих, за да отпразнувам живота подобаващо! 😀 Но на място усещането беше друго…
На връщане до Исламабад за междинната нощувка ми бяха избрали най-добрия хотел. Хотелът даже успя да ми намери сешоар – за чиято цел преровиха цялото градче. 😀 След това сешоарът правеше непрекъснато късо на цялата инсталация. Няма да споменавам душът със студена вода в подножието на Nanga Parbat. Колкото стоичковизми си теглих… Битовизмите тук са просто отделен роман! 😀
Един финален щрих – приятелка, живееща в Пакистан, ми направи честта да дойде специално със съпруга си. Поканиха ме в един изключителен ресторант. Не използвам случайно високи комплименти – доста световни кръчми съм видяла. После аверката ме замъкна на бира в една кръчма – за хора със западни паспорти. Не се оплаквам… Изобщо, совите не са това, което са. 🙂
И да, най-чистосърдечно мога да препоръчам моите водачи. Феноменални! Дълбоко се впечатлих. Плюс това да угодят на човек като мен е много сериозно постижение. Само където когато ме попитат дали е евтино такова скитане, винаги си мисля – колко евтино реално оценявам живота си…
И да. Животът ми е безценен. И всички наши решения трябва да се базират на това усещане.
Дали ви рекламирам дестинацията? Реклами не правя аз. Все още не изкарвам пари от хобито си, а само харча по него. 🙂 Подобни дестинации са вътрешна потребност. Ако споделянето ми ви е дало идея какви са вашите потребности, значи съм добър разказвач.
Дали ще се върна отново в Северен Пакистан? Ако от мен зависи – категорично да. Искам да видя отблизо Gasherbrum I и II, Mashabrum и още много красавци. За K2 ще си търся милионер швейцарец, за да чартирам хеликоптер – 20 дни няма кой да ходи по ледника Baltoro! 😀
Тоест – е едно изречение: Бих се върнала още утре. Северен Пакистан е магия! Хората също.
Благодаря, че бяхте с мен в това изключително и изумително скитане!
