След Планината на изолираната и самотна медитация и хептен самотното медитиране в басейна на изолирания хотел в Monywa, поемаме свежи като краставички в посока Mandalay – но с милион планирани отбивки. И първата отбивка ме шокира с различност, независимо уж вече съм претръпнала на различности. Moe Nyin Than Buddha – много лъскав, но и много впечатляващ храм, признавам.
Луксозна преданост и 500 000 изображения на Буда – това е пагода Thanboddhay. Масивен будистки комплекс – позлатен свят, ярко крещящ възхвала за Буда чрез цветни фойерверки. Всеки стълб и кула на пагодата е внимателно и изцяло покрит с изображения на Буда. Първоначално построен в началото на 14-ти век, той е реконструиран през 1939 г. и е невероятно запазен в златната си форма. За разлика от много други храмове в Мианмар, входът не се охранява от лъвове. Вместо това два внушителни бели слона се открояват на техния блестящ фон.
Казват, че пагодата е една от най-големите туристически атракции в Мианмар, привличаща страхопочитание както на туристи, така и на благочестиви религиозни посетители. Вероятно е така. На мен тази златна еуфория ми идва в повече, потиска ми сетивата и с леко облекчение си тръгвам от там…
За да попаднем в следващият грандиозен комплекс Shwethalaung Reclining Buddha и Lay Kyun Set Kyar Standing Buddha. Тук съвсем кротко припаднах от мащабите – и категорично отказах да се катеря отгоре 🙂 За мианмарци това е тържество на вярата и аз със сигурност съм огромен късметлия в техните очи. Всъщност, щом съм се озовала там, със сигурност съм огромен късметлия! Градините на комплекса бяха много впечатляващи наистина и сериозно се захласнах по тях…
Разбира се, златото не ми се размина в U Min Thonze Pagoda. Попътно минахме през Sagaing & Kaung Mu Daw Pagoda, както и през Soon U Pon Nya Shin Pagoda на Sagaing Hill, но сериозно ще ви омръзна с еднаквост ако показвам еднаквост.
Храмът U Min Thonze Pagoda беше по-специален, обаче (макар че ако мен питате, за мианмарци всички храмове са специални). U Min означава Пещера, и Thonze означава тридесет, Така че, U Min Thonze означава пагода на тридесетте пещери, която има тридесет входа за влизане. Изградена е през 1366 г. Тази пещера има 45 изображения на Буда. Първият и последният са Постоянният Буда с Махагарунар Мурда (Състрадателна Мудра), а останалите от 43 Буди са седящи Буди.
Мога да продължавам с храмове до Второто пришествие. Лично аз тогава се чувствах уморена вече от храмове, но още малко оставаше (после се оказа не съвсем малко).
Моят водач вече е разбрал по какво си падам и понякога претупва златото за сметка на древни (някои много запуснати), но потресаващо красиви и впечатляващи камъняци.
Същият ден видях и Shwe Pin Wooden Monastery – заедно е Yadanasemi Pagoda. Един наистина специален манастир. Не особено стар – около 120 годишен, построен от богати китайски търговци, но много впечатляващ. Целият манастир е направен изцяло от тиково дърво. Покривът на манастира е построен на нива, а входовете на сградата, стените, прозорците, вратите са украсени с гравюри. Тези гравюри показват красиви фигури на хора, дракони, птици, нати (духове), летящи коне… Наистина впечатляваща древна архитектура.
И която се изгуби от паметта ми в момента, в който видях Maha Aung Mye Bonzan Brick Monastery. Историята казва, че той е прекрасен пример за архитектура на бирманския манастир по време на династията Konbaung. Тухленият манастир е построен в същия стил като дървените манастири по това време – с многостепенен покрив и неговите мазилни орнаменти изглеждат като дърворезби, с които са украсени дървените манастири. Великолепен!
Признавам си, обаче – едни стари и разбити руини (мисля, че бяха Paleik Pagoda Ruins) ме заплениха много дълбоко. Не знам откъде идва тази моя страст към руините. Не бях само аз, врочем – прескачах се с още някакъв пътешественик, и той леко чалнат на тема камънаци.
И вече наистина ме спрете с камъните! За да покажа един потресаващ залез на U Bein Wooden Bridge. 1,2-километровият мост е построен около 1850 г. и се смята, че е най-старият мост от тиково дърво в света. Мостът може да изглежда като поредния паянтов дървен прелез, но всъщност е направен от останките на кралски дворец.
Строителството на дървения мост е завършено през 1851 г. след три години строеж. Поддържа от над хиляда дървени стълба, които са били забити в дъното на плиткото езеро. Дъските от тиково дърво, които съставляват повърхността на моста, са взети от стария кралски дворец Инва.
Мостът е сборна точка за всеки, посещаващ Мандалай, и дава хляб на десетки лодкари, Забавлявах се изключително с околните – аз се бях разположила в моя си лодка, и след изтощителното обикаляне, просто се размазах от удоволствие с бира – и гледки. Някои от тях определени забавни, но като цяло всичко беше диво и красиво…
Финалът на този наистина уморителен ден беше мега очарователен. Някак си се забавлявам да съм главно действащо лице в Принцът и Просякът. Искаше ми се да знам какво мисли моят гид, когато ме стовари в изумително бойния – но и изумително очарователен хостел, след като снощи ме остави в най-баровския хотел на Монива (то не че имаше друг…).
Изтощена, умряла от глад, и в търсене на местенце за хапване, се набутах в местна кръчма – претъпкана беше и реших, че има защо. Само където никой не вдяваше дума английски и по масите сами си готвеха. Продължението беше разкошно! Няма такъв кулинарен и душевен оргазъм. Само в домовете на близки приятели така съм се размазвала. Девойките в заведението виждат кьопавата си гостенка, и я дундуркта като за световно наред с останалите си задължения – без дума да успеем да разменим (ей ръчички, ей ги две!). Включително й купуват бира, нищо че в заведението не се предлага (което ми напомня за мюсюлманския ми шофьор в Индонезия, който също специално купува бира, когато ме кани на гости – да ме уважи, защото беше опознал навиците ми). Тези младежи ме накараха да се разложа от удоволствие!
Сутринта е особено интересна. Имам закуска – не мога да ви предам напевите и уханията на закуската ми с клечки в съседната кръчма на бойният ми хостел. И защото аз обичам пикантна храна, люснах още чили. Майко мила – и всички ангели! Беше брутално! Но вкусно много – поне за мазохисти 🙂
Денят беше предназначен за Mingun и The White Temple (Белият храм), и още няколко парчета храмове За целта моят гид ми беше наел частна лодка и аз се ширех много комфортно.
Съвсем очаквано, мазохизмът си имаше последици, обаче, и обичайно здравият ми стомах сериозно се разбунтува. Бях спокойна – имам си лична тоалетна. Да, ама не. “Мадам, хъката-мъката, талетната не работи.” И това беше достатъчно на мадам да й заври кръвта и да се размърмори сериозно. Някак се справих, но не беше най-приятното изживяване…
Мингун си заслужава абсолютно, обаче! Там разбрах за дълбоките връзки между Мианмар и Камбоджа, за подарени свещени камъни и колко ги боготворят. Трябваше да минат години, за да видя и самата Камбоджа и нейните храмове. За мен тя е цивилизованото лице (какъв оксиморон за Камбоджа!) на древните будистки храмове. Ако искате дивото, за вас е Мианмар.
Нашата схватка с мианмареца му се беше отразила на настроението и той демонстративно се нацупи (и такова чудо не беше ми се случвало…) . Идеята да съм с нацупен човек не е част от моята кръвна група, така че с удоволствие пропуснах няколкото артисали храма в Мандалай – съвсем откровено, храмовете ме бяха уморили, освободих колата и гида, и с най-голямо удоволствие се мотах безцелево по улиците на Мандалай. И така и не намерих отговор как е възможно да живееш в драматична бедност и да си даваш всичките монети за Буда…
Стига философии. Време е след автомобилния, железопътния и въздушния транспорт, да опозная и автобусния. Нощен автобус Мандалай – Инле.
Следва
Comments are closed.