Звукът на „златната“ вяра: Традиции и вълшебство около Kakku

Да напомня: стигнахме до нощния автобус Мандалай – Инле 🙂

Няма такъв купон. Таксито ме изръсва на бойната автогара. Отивам да се чекирам – имам референтен номер, като билетът е резервиран от Лондон чрез чат с автобусната компания във Фейсбук. Модерни технологии… Гледам подозрително, но всъщност искрено се забавлявам. Причината за този автобус не е друга, а лакомията ми. Не за пари, моля (макар че не им се мръщя). За време. Самолетните компании имат интересни маршрути – първо правят врътка Янгон – Баган, после Баган – Мандалай, чак после Мандалай – Хехо и завършват с Хехо-Мандалай. Което автоматически означава, че за последните две дестинации ме стоварват на летището по никое време сутрин и плановете ми за деня са провалени. Тцъ. Затова последните две отсечки – нощни автобуси. С риск грам да не мигна – то аз в самолет не спя… Макар че този автобус като самолет, а аз имам място в пилотската кабина – демек предна фронтална седалка. Както е видно, апаратът не снима добре нощни снимки, затова и не правя повече опити…

Автобусът тръгва. Стюардесата ме облепя със специална лепенка – както на аерогарата в Янгон (гледам тъпо) и ме пита какво искам – пиле или риба (пак гледам тъпо). След около час – измъкваме се от Мандалай – автобусът спира на специална отбивка тип Ихтиманска отбивка по магистралата София – Пловдив. Всички слизат – и аз, какво да правя. Строяват ни – тоалетна. Отивам да пишкам, че после кой знае кога. След което под строй – в ресторанта. Там ни чака заръчаното и предварително избрано ядене. Онемявам…

Автобусната одисея е интересна. Тъмно като в биволско око, но от специалната си позиция наблюдавам пътя: красиво криволичещо планинско пътченце, с остри завои и остра денивелация, които шофьорът взима с апломб на Фитипалди. За пръв път в живота си се окопчавам с колан, докато пътувам с автобус – и не за друго, ами ще се разпилея по пътеката… Сещам се, че имам нелоша застраховка – няма да натежа на детенце да взима заеми и да ми събира останките от на майна си Райна, и заспивам като пордот. Да ми се ненадяваш. А в А380 (луксозен самолет – бел.авт.) се кокоря…

Събужда ме напевна аларма: Нянгшве, Нянгшве, Нянгшве (Nyaungshwe – бел.авт). Идва стюардесата и ме ръчка – Нянгшве. Питам ошашавено: „Инле“? Познатото ми име за езерото, докато кажа Nyaungshwe и ще си изкьлча езика. „Инле, Инле“, кима окуражаващо стюардесата. Дзверя се през прозореца – виждам едно тъмно нищо. Освен мен слизат още един-двама бирманци. Часът е 5 сутринта. Стоя изръсена с багажа си насред улица с пет постройки на кръст и окончателно изтъпявам.

За да се обагри картинката в още по-обагрени краски, една камара мианмарци – шофьори на тук-тук – ме заобикалят, подканяйки ме: Такси, такси… Бе махнете ми се от главата да си взема сулука, бе! Нанайци се махат. Напират. Хубаво, като казвате, помагайте. Всъщност, моят гид трябва да ме чака, но вероятно все още сладко спинка. Вадя разпечатка с мейлите и телефон. Мианмарци вадят масово телефони, един успява да набара гида ми, крякат си дълго, накрая затварят и спасителите през глава обясняват (ей ръчички, ей ги две) – 10 минути и идват да те вземат. След което всеки си взима тук-тук-а и ме оставят да клеча на прашната улица. Зарязвам си куфарите и почвам да си навирам носа наоколо, докато изневиделица не започва да ухае на печен хляб… Извинете ме, че ще демонстрирам лоши снимки, но съм привързана към емоцията – и тях 🙂

Очарователна еклектика… Кимаме си с хлебарките, но те нямат много време да зяпат – имат си работа. И аз имам – да чакам. И дочаквам. Гидът ми. Дохвърчава с една мотопедка. Дава заповед – чакай. Чакам. То и друго какво да правя! След малко пак дохвърчава, следван от тук-тук. Дава му разпоредби, дава и на мен разпоредби. Качва ме на тук-тук-а, а той запрашва да си доспи. Така се прави бизнес! 🙂

Разпоредбите се спазват, обаче. След като съм стоварена в къщата за гости,

изпила рядкото кафе и изяла лютивата супа, бойният мианмарец идва и ме забира с колата си. Програмата е ясна – аз съм като булдог що се отнася до планове. Маршрутът:

Nyaungshwe – Taunggyi – Kakku – Taunggyi – Pindaya – Nyaungshwe

Чилякът ме е усетил и предпазливо пита искам ли да присъствам на специална церемония. Обяснява – с тази церемония се отбелязва навлизането на младежите в лоното на мъжете, след което те отдават кратка служба като монаси. Ако им хареса, ако тях харесат, може и до живот… И това е велика чест за семейството.

За тези церемонии се кани едва ли не цялото селище – няколко хиляди души. Поднася се специална писмена покана, показва се респект тоест. Гостите оставят скромна сума – и аз оставям, и всеки получава дар за спомен – и аз получавам. И гощавка. Няма време за гощавка, скитане ме чака. Тази церемония е сериозно изпитание за финансите на семейството. Което остане като храна – раздава се на монасите. Спомня ми традицията в Йордания, за която разказва местния ми гид: при сватба се канят всички познати, приятели, роднини, комшии. И всеки води свои роднини. Семейството трябва да има огромни количества проготвена традиционна храна – специален ориз със специално овнешко. Остатъкът от храната се раздава на бедните…

На път за Kakku – едно много-много-много специално местенце, за което се тръшкам от месеци – попадаме отново на церемония. Явно е следващата фаза, на път към кръчмата за почерпка. Внушителна процесия…

Гледам като омагьосана – толкова пъстро и щастливо усещане. Заковавам погледа си в специалните тюрбани на жените. Оригинални носии на племето Па Оо.

Искам, искам, искам такава шапка! В главата ми гвоздеят на желанието дълбае кратер… И който гвоздей не мирясва, докато не поставя болт в дупката, че и гайка завива. Как ли ще ви се хареса тъмнокожа дама, например, по улиците на Трявна в местна носия?

Вероятно по същия начин, по който за тукашните – ако видят бяла жена в облекло на племето. Като мен. И си признавам – много ме харесаха. Пу-пу, умря циганката… Обаче девойката – местен гид специално за Kakku -превежда какво си говорят околните (Ууууу, колко хубава), които ококорено ме зяпат, а аз искрено се забавлявам да крепя тази корона върху главата си (и се пукам от кеф).

А Kakku е се оказва точно такова чудо, каквото очаквам. отчетлива гора от 2478 пагоди с иглени пръчки, които се протягат, за да приемат формата на отпечатъка на Буда. Изключителен комплекс от храмове, достатъчно отдалечен, и може би затова и със запазена магия…

Малко истороя: Повечето ступи на Kakku са построени през 17-ти и 18-ти век, а най-голямата се смята, че е построена през 12-ти век по време на управлението на Alaungsithu, крал на Bagan, като проект за разширяването на религиозни обекти в цялата империя.

Споменатата девойка – местен гид, назначаван задължително от кметството на града – и член на племето Па Оо, ме води на най-най-прелестния източен пазар. Особена атмосфера има това място! Набарвам бучка прясно сирене, което започвам да ръфам на момента – баш като нашето прясно сирене с капеща суроватка, а бабето се радва, радва на паричките…

Опасността да си тръгна със щайга живи пухкави топчета патета и пилета е сериозна – мра за тях, така че здравословно ръчвам гида и се измъкваме по посока пещерата Pindaya. То самото измъкване цяла идилия. Пътченце, по което се прескачаме с камиони, натоварени с накипрени младежи и девойки в национални носии, тръгнали да уважат специалната церемония на младите монаси… Няма такъв чар!

Сетивата ми определено преяждат – а аз не спирам да ги тъпча: пещерата Пиндая (Pindaya caves) с над 8000 фигури на Буда от алабастър, тиково дърво, мрамор, тухла, лак и цимент, пръснати в лабиринт десетките зали на пещерата…

Според Atlas Obscura, грешно позоваване на местна легенда дава името на пещерата. Историята разказва, че седем принцеси са били принудени да се скрият в нея, но са били запечатани от гигантска паяжина. В крайна сметка те били спасени от принц, който убива паяка, и извиква: „Pinku Ya-Pyi!“ което означава, „имам паяка!“ Това бива съкратено и променено през вековете до „Pindaya“. Сега всеки поклонник има шанса да види паяка сам. Според Atlas Obscura, грешно позоваване на местна легенда дава името на пещерата. Историята разказва, че седем принцеси са били принудени да се скрият в нея, но са били запечатани от гигантска паяжина. В крайна сметка те били спасени от принц, който убива паяка, и извиква: „Pinku Ya-Pyi!“ което означава, „имам паяка!“ Това бива съкратено и променено през вековете до „Pindaya“. Сега всеки поклонник има шанса да види паяка сам.