И защо снимам толкова красиви места и после забравям да ги споделя с приятели – освен няколко мимоходом поднесени по време на пътуване? Защото съм шматка и вселенски мързел… А това пътуване е едно от най-красивите, които съм правила. Сърцето ми остана в крайбрежието на Амалфи. Волна, свободна, угаждаща си на духа и тялото… Обичам да се чувствам така. Така че ще ви поразкажа – а също и на себе си!
Месец май, 2017 година. Bank Holiday. Ако има нещо, на което да съм стисната, това е отпуската ми. Защото е милимундеста. Затова всяка възможност за почивен ден се изполва максимално. Благословени са приятелите ми в Испания и България с техните официални почивни дни… Това че ще използвам почивен ден – хубаво. Лошото са цените на самолетните билети. Щото тук (UK – бел. авт.) и те са различни… Толкова различни, щото съм на път да се откажа, а аз мразя да го правя в червата си. Следователно се започва една дивотия в планирането…
Това бяха едни от най-странните самолетни билети, които бях купувала. Работи се до обяд, шофиране по фамозната М25 и полет с FlyBe до Милано от едно летище на кънда в Дивия – Southend. В добавка не бях видяла ръчният багаж на FlyBe и в какво лилипутче се наложи да се навра багажа, не е истина… Арггххххх!
То и самолетчето беше лилипутско – но гледките бяха грандиозни!
С още една добавка – нощувка в някаква странна къща за гости близо до Малпенса – стопанката дойде да ме вземе с колата, и разбира се, не говори грам английски, а аз италианският още не съм го проговорила тоже 😀 , на следващия ден самолет на Easyjet до Неапол, тегел по главната за пица, вино и влак до крайната му точка Соренто.
Значи, иска ми се да да започна с една аверка (Еми, ще се разпознаеш, слънце!), която перфектно описа с едно изречение състоянието, което ми се случи: Наслаждавай се на атмосферата и да не ти пука за забележителностите.
П.П. Има послепис от Еми: В Рая няма забележителности, а само екстаз. Потвърждавам…
Толкова да не ми е пукало дали ще видя каквото и да е – Помпей, Момпей, и всичко в контекста. Просто се разтекох до мозъка на аксоните си…
Неапол – директно се бухнах на бяло вино, пица и безвремие… За малко безвремие имаше време, боя се!
А после Соренто… У н и к а л н о местенце! Хвърлих си подобието на куфар и хукнах като гламава към уличките, пристанището – и храната. И забравих за останалия свят…
Майско утро. Пчеличките пеят. Аз също! След кафето, преди това гледам грозно 😀
Отседнала съм в скромна къща за гости, но кафето е фамозно. Италия, amore mio. Мра за нея. Изсулвам се в ранни доби, за да хвана първият автобус по траверса Sorento – Positano – Priano – Amalfi, откъдето смятам да хвана обратно лодка.
Значи… аз имам ужасният навик да искам гледки. Което може да ме накара със злобен хъс и поглед да си пазя мястото от натрапници. Но понеже не съм злобна, се подреждам първа на автобуса – и заемам челно място. Оргазъм!
А оргазмът тепърва започва… Като хукна този ми ти италиански шофьор по тези ми ти завойчета, бях потресено очарована. Не знам коя емоция надделяваше… Пътят е един от най-красивите, които бях виждала в живота си, а аз доста съм виждала…
По програма се изсулвам в началото – на върха на хълма на Позитано, и се спускам пеша към плажа. Е, няма друго такова място в света… Влюбих се безмерно! Накацалите къщички ($$$$$$$), прелестни кръчмички ($$$$), драматичен романтизъм, всичко ухае на Италия – и на пари.
А когато заседнах да чакам следващият автобус – за Приано и Амалфи, само се забавлявах. Когато започнахме виражите, обаче, забавлянието премина в тих ужас, а след това в тихо възхищение за уменията на италианските шофьори там. Особено като знаех, че след ден-два ще шофирам там…
И Амалфи. След милионите виражи се добирам до тази магия. Всъщност, Позитано е по-очарователно, ама където да ме пуснете там, ще оцелея 🙂
След тегела по крайбрежието фиксирах кръчма на върха на хълма, с размазваща панорама. Скъпа. Голям прас. Винаги съм била разсипница…
Метнах се на един мини-круиз. Какъв изказ, a? Демек – лодка за разходка – до една пещера. Забавно, но няма да ви губя времето с глупави снимки. С една от моите ще ви го загубя, обаче. Винаги ми личи, когато съм се размазала от свобода и щастие…
Щастието определено продължи на местния ферибот – посока Позитано и Соренто. По ужасно неанглийски начин се докопах до място на палубата и не мръднах оттам. Простачка. Ама… Магия. Магия… Магия беееее!
За магията в чиниите – естествено, отново на пристанището – мълча като партизанин на разпит. Само като се сетя за пармиджаното, мидите, виното, рибата… Аргггхххххх! За храната само гък да съм чула! 😀
Обожавам Costiera Amalfitana и Италия!
Значи, един интересен момент… Има един човек, който беше впечатлен повече от мен от моето скитане и специално от следващият ден: остров Капри – и това беше бившият ми шеф, който оглавяваше и една физкултурна команда, където зорлем ме навря. Аз и физкултура… Ама за духа на екипа… И там се пращат какви си ги сготвил с крачките за деня. И от средно 1500 на ден (мързел съм, не ми се карайте) да скочат на 25000 средно – започнаха да ми звънят дали съм добре… Италия бе, Италия! Ако ме командировате тук, гарантирам ви първото място! 😀 Ма не щяха!
Обаче с Капри надскочих жалката си физкултура, хеле пък с тия 66 изчислени етажи. Демек, очаквайте: Ферибот от Соренто, фуникуляр и оттам газ до ламарините на душата… изплезен език; пот не на вадички, а на алпийски потоци; изненадата – а, ама тук нямало хеликоптер – айде пак нагоре!, и съвършената умора… И съвършената красота.
…И както започнаха, така и продължиха пътечките. Нагоре. Надолу. Още по-нагоре. Още по-надолу. Слизаш до морето почти вертикално – и чакаш да има вълшебно килимче за наобратно – лодка, такси, хеликоптер едва ли не. Излъганите камилчета. Айде пак нагоре.
Компенсирам със стария град и фантастична храна – и бира. С чиста съвест. Значи… Мра за коментар на мой кадър при любима храна: „Ама това как го изяде!“ И ми иде да изям автора, ама не от сладост. Това да се брои като любвеобилно предупреждение – без повод 😀 После компенсирах храната с още няколко хиляди крачки, но това е друга история…
Имаше един филм: Един прекрасен ден. Наистина има точно такива дни в живота. И го изживях. На следващия ден. Какво му трябва на човек – един свален гюрук на малко фиатче, виещият се път на Costiera Amalfitana, бонбонена прозрачна блуза, слънце…
Наистина, дълго време гледам тъпо – мине не мине, и ми се разсвирят с клаксони. Бе мамка му, има ли й нещо на колата? Слизам. Оглеждам колата. Подритвам професионално гумите! Тцъ, наред си е. След N часа зацепвам – след едно ясно послание: Sei Bella! И въздушна целувка… Ми те ме свалят, бе! И ми се усмихват, а аз – зелена марула 😀 Боя се, че в Англия едва ли ще е такъв ефекта, иначе досега да съм си купила – просто тестостеронът извън Италия е на изплащащи ипотека чиновници 😀
И о, да. Изумителни гледки. Обиколих с колата изключителни пътища. Дори престанах в един момент да снимам – просто се разтопих. А когато припадах по някое място – десен мигач, плътно колата до бордюра и хуквам за малко… Никъде никой не се разкряка – къде спираш ма, куклооо!
Та – какво казах му трябва на човек – един свален гюрук на малко фиатче, бонбонена прозрачна блуза, въздушни целувки, слънце… А, да – и пристанище,Trattoria dа Emilia, vino blanco, parmigiano, морска храна…
Смятам да спра репортажа си до тук. Иначе ще трябва да ви разкажа как закусих с една от най-хубавите пици на света – с чаша вино 🙂 – и как треперех дали ще си хвана връзката в Милано и как се прибрах у дома в 2 през през нощта от летище Southend. С ясната мисъл – това е едно от най-прекрасните места на този откачен свят – и знам, че ще се върна!
Comments are closed.