Две магеланки в Шотландия, без да броим Каката… Началото – добрата стара Англия.

Високи чукари и сиви скали,
където нощуват сребристи мъгли,
където пред стадото свири овчар
и с малките скита в тревите глухар!
………………………………………………….
И моите мисли ме връщат назад,
там, дето в скалите кипи водопад,
където потоците пеят на глас
и времето бърза несетно край нас.

                        Робърт Бърнс
                       (в превод от Владимир Свинтила)

И след като много време не бях изкушавана от словото (по ред причини), и след като приятел промрънка за очакванията си (което ме изкефи), и след страховере какъв пътепис да спретна за Шотландия, освен „снимка-хлъц-питие-хлъц-снимка-снимка-снимка-хлъц-питие-хлъц“ (хълцането е от удивление, не от алхохола – бел. авт.), мисля, че е време да изкъпя и облека в килт очарвателният Шотландски словесен джентълмен. Надявам се да станете очаровани от него… Ръкоплясанията под формата на single malts течности, моля! 🙂

Всичко започна от една снимка (има си хас!). И от намеренията за нискобюджетно пътуване – демек без трансконтинентални пътувания. Демек моя милост и спестявания… Не се хилете прекалено подигравателно, моля! Защото точно Великобритания точно по този начин и маршрут е възможно с палатка единствено, ако исках бюджетно. Дори си разработих програма, когато в един импровизиран разговор лейди Мари – на която имам чест да съм приятел, реши, че иска да сподели идиотиите ми, и дотам с палатката. Допусках, че жертвоготовността й има определени граници…

Маршрутът – около 2800 км приблизително:

Упс, Каката забравих! Мърла. Без нея пътуването щеше да е осакатено. Нямаше да имаме кого да псув… пардон, обсъждаме емоционално. Джером К Джером ряпа да яде! Та Каката.

Запознатите с други мои вопли познават тази персона Garmin Nuvi, която е с напудрени сликонови цици, но когато се наложи да дава мляко, започват фасоните. Иначе казано – с обикновени и нейезуитски слова, много е джиджана и беше престъпно скъпа, но такива гафове ми е носила, за които нейната хартиена посестрима (старата, прекрасна и забравена карта) би казала: Пфу, блондинка! Но пък провокира писания и цветист сточковистки език на собственичката си, така че трябва само да съм й благодарна.
 
И така. Началото. То е винаги традиционно, когато посрещам приятели на гости: взимане от летището, фукане с градината (гостите трябва да се залеят с хвалби!) и следва кулинарното им глезене. В моя дом гладен приятел не остава. Ще спестя снимките. Събота рано сутрин. Рано означава 5 по нощите. Не че тук не е светло от 4… И не че всички нормални чиляци в Surrey не спят, с изключение на две ококорени от нетърпение дами. За работа ми се спи, ама ако е за самолет или скитане… Но пък по тези доби пътуването е прелест. И се озоваваш в 9 сутринта пред едно от най-посещаваните места в Англия. Stratford-upon-Avon. С основание пре-посещавано.

Аз тая тая прекрасен сантимент от първия ми воаяж там. Беше люта зима, бях с броени пенсове и избрах максимално бюджетен вариант за скитането ми там – с много близка приятелка. Беше чудно! Сега бюджетът беше понадут, но беше не по-малко чудно.

Няколко думи за това местенце. Stratford-upon-Avon е основан през 7 век сл.н.е., когато е завладян от саксонците. Името е смесица от келтски и саксонски (straet ford  – римски път; аvon – река или вода). През 1196 крал Richard I дава правото на градчето да отваря седмични пазари (през Средновековието само там са се извършвали търговиите, магазините са били кът), а през 1553 крал Edward VI основава Grammar School. Няколко десетилетия по-късно синът на John Shakespeare и Mary Arden – William – учи именно в това училище.

Отварям скоба. Grammar Schools са сред най-елитните средни училища в Кралството – в тях може да учи всеки и са финансирани от държавата, като конкуренцията е жестока. Именно защото всеки може да учи, а не само кастата на благородниците (за тях частните училища са винаги отворени), нивото на обучение е космически високо. Системата е променяна във времето – особено последните десетилетия, когато кастовото общество търпи промяна, но води началото си от средните векове и в някои училища е запазена и досега. Затварям скобата.

Няма да разказвам историята на Шекспир. Факт е, че усещането за него е много силно запазено и в родната му къща, и на гроба му в църквата St. Trinity. Hall’s Croft – къщата, където е живяла дъщерята на Шекспир, е от най-очарователните сгради, към която имам слабост. Но лично аз в тези древни градчета обичам да се мотая като муха без глава и да попивам атмосферата – нещото, което е най-ценното – за мен – в средновековна Англия.

Признавам, обаче, че голямата ми слабост в това прелестно градче е къщата на Ан Хатауей – съпругата на Шекспир. Това, всъщност, е най-отдалечената забележителност в градчето. Първият път се завлякохме пеша до там – дълги години Ан Хатауей беше кодова дума между мен и моята аверка от първото скитане за ходене пеша като изоглав, този път баровски се занесохме с колата.

Startrord upon Avon е музей на открито. Можете изобщо да не влезете и да се разтопите от удоволствие. Ако влезете, ще се наложи да се поразтопи бюджета ви, обаче има намаления за семейства, има и специални пакети. Лично аз препоръчвам този: Shakespeare’s Birthplace, Shakespeare’s New Place, Hall’s Croft, Anne Hathaway’s Cottage and Mary Arden’s Farm. Цените на музеите в Англия не са ниски, но усещанията са наистина много, много специални. За хора, които са пристрастени към историята, ще бъде силен душевен оргазъм…

Единственият оргазъм, който ни дойде в повече на мен и лейди Мари, бяха хората. Събота, 30 градуса температура – имахме усещането, че целият Остров се е изсипал в това градче. И то при положение, че паркирахме там в 9 сутринта. След няколко часа емоции си обрахме крушите в посока на една от най-известните крепости в Англия. И така – Warwick. За мен беше премиера. Знаех, че е много-много-много известна крепост и градче, и дотам.

Известността допускам се дължи отчасти и на цената. Лично аз за пръв път се сблъсках с £26 паунда билет за крепост. Хлъц! За пръв път се сблъсках и с факта, че в Англия има частна крепост. Warwick Castle е частна собственост се оказа… За пръв път се сблъсках и с паркинг от £10 на ден – два пъти хлъц, все пак не сме в Швейцария – без значение дали ще го ползваш един час или пет часа. И дотук с леко негативния оттенък. Паркингът ни беше безплатен – една англичанка дойде и ни остави билета си, да не плащаме, защото те си тръгваха. Признавам, гледах много подозрително и на караманела – очаквайки някакъв капан, но лейди Мари запази самообладание както винаги и просто благодари, докато аз гледах тъпо и смилах ситуацията. Мнителен балкански нрав… 

Самата крепост е наистина очарователна. Хората всъщност прекарват по цял ден на такова места – правят си пикник, радват се на слънцето – когато има такова… Цената се оказа има и своите основания. Освен самата реставрирана сграда и мултимедийни презентации с исторически привкус в една от кулите, експозициите бяха декорирани  с истински „Музей на Тюсо“, само където фигурите не бяха известни личности.

Естествено, не пропуснахме да си наврем носа в най-високата кула. Да кажа, стълбата в нея не е за хора с клаустофобия или страх от високото. Което не ни попречи да се навържем на червото катерещи се…

Време беше да си обираме поредно крушите… За съжаление не ни остана време да се помотаем в Warwick – средновековното градче беше точно от нашата кръвна група и лично аз ще се разходя един ден до там, но имахме около 300 км до Кендал (вече беше късен следобяд), така че обирането на крушите беше силно желателно. Всъщност, пътуването по магистралите в Англия е истинско удоволствие – когато не се превърнат в магистрален паркинг (справка Лондонската орбитална магистрала М25). Удоволствие – в смисъл бързина, удоволствие от шофирането в Кралството е извън тях, но за това нататък… 

След 3 часа суйни-буйни се стоварихме в Kendal. Едно градче с типичните каменни къщи на Северна Англия, ниските цени на Северна Англия – бирата двойно по-евтина от Лондон, а двойна прекрасна стая на главната в прекрасен pub (£60). Особено сочният момент беше, че зад бара ни беше стаята. И понеже в нея нет нямаше, та си седяхме в бара, за да се осведомяваме за новостите. После що съм пиела бира… Ми съдба!

Най-прекрасното на това градче, обаче, беше че е предверие на Lake District – една от най-красивите части на Англия, в която смятахме да си наврем носа по специални маршрути. Както е казано, обаче – човек предполага, а Господ разполага. Пардон Каката…

Продължението. Чудя се как да го титуловам… Има едни откачалници, с които обиколихме Пулия и ТЕ могат да ме разберат само от една фраза: „Лигли, едно изгубване не може да преживеете!“ Маестро Матеев, вие сте велик!  (Обяснението е тема на друго пътеписание). Ох, беше един откачен ден. Не – беше един прекрасен ден. Не – беше един откаченопрекрасен ден! Маршрутът Kendal – Glencoe е около 400 км, от които обаче половината по магистрала. Останалата – през Lake District и началото на Highlands по такива пътченца, които ме карат аз да припадам от кеф, а Mary първо от ужас, после от още по-голям кеф…

Неделя 7 часа сутринта. Северна Англия спи. Наша милост успешно се опитват да я събудят с тътрузене на куфари по каменните калдаръми и светкавично изнизване – да не ги бият. Каката е заредена – с отделни отсечки, така че се изсулваме бодро като прани гащи. Каката показва сериозна увереност, Мари също. Наивници…
 
Lake District е култова област за Англия – пощадена сериозно от чуждестранни туристи. Защото е далече и защото е скъпо. Вписана е в наследството на Юнеско и е много, много, много хубаво там. Ще отида отново – може би с палатка и скитане нагоре-надолу. С  Мари не посмях… хах… Обаче посмях да съставя маршрута, по който се движим уверено. Около нас се нижат пасторални картини… Няма джан джум човек, за разлика от къдрокосите любимки на Мари.

Спътничката ми идея си няма къде отиваме, но забелязва, че сме нацелили едно синьо петно – по нейната навигация. Преглъщам факта на недоверие към Каката и се надувам, нали на езера ще я водя. Лейди Мари е впечатлена. Докато вкупом не се впечатлихме, когато изскочихме росни-росни на един кей и Каката оповести още по-росно: Please, embark the ferry. (Моля, качете се на ферибота! – бел. авт.) Тук двете с Мари кротко припаднахме!

Сега… Аз че бърниках по настройките предишната вечер, бърниках. Ама… Значи, ферибот нямаше, да сме наясно! Така че след като се разцвилихме и се накефихме на това много специално място…

Каката се наложи отново да бъде инструктирана, а Mary отново включи навигацията си на телефона („Ама ти да не си помислиш нещо, аз само така, за всеки случай…“) Дева! Продължението беше наистина прелестно. Апропо – не броих колко пъти се качихме и слязохме от колата този ден, но мисля бяха няколкостотин пъти до крайната ни точка в Шотландия. Тома Неверни Мари Магеланска зададе всички видове View Points на телефона си и стана страшно, баце! И щото на шофьорката й липсваха много съставни мозъчни части, стана още по-идиотско. Беше чудно, всъщност!

Беше чудно и в момента, в който на мен не ми хареса къде ни води Каката – тя започна да избягва екстремните маршрути, и аз я пренасочих право към най-дивото. Mary си мълчеше, само безмълвно изохкваше на моменти…
„Според теб тук как ще се разминеш с друга кола? А, сега ще проверим, идват няколко…“
„Ъ… Тук не е ли за катъри?“
„Ти убедена ли си, че си задала шосета в навигацията?“ 

Беше уникално. Искрено съжалявах, че нямаше как да спирам на непрекъснато на воля и да снимам. Щото спирането беше екшън – ама наистина МНОГО, пък не щях да видя докъде стигат границите на една Дева, докато гледа под вежди идиотиите на един Водолей и цялото й възпитание е подложено на изпитание…

Добре, че не можеше да надникне до вечерта…