Шотландия

Две магеланки в Шотландия, без да броим Каката… The Highlands.

Pinterest LinkedIn Tumblr

Време е за излизане от прелестната Езерна област, нахлуване в Шотландия, прецапуркване през Глазгоу (някои снимат, други се кокорчим в пътя – което не им попречи да послушат Каката и да причинят лек сърцетуп на спътничката…)  и достигане до Loch Lomond и Highlands. Които ни посрещнаха с изключителна мистичност…

Всъщност, това беше единственият ден с някакво пръскане на дъжд (непостоянно), което обаче даде тази атмосфера, която е присъща на GlenCoe. Там е особено. Имаш усещането, че ей сега ще изскочи някой магьосник иззад Билото… Въпросът е как го намерихме! 🙂


Щото както спираме, слизаме, качваме се, и пак, и пак, и пак, лейди Мари небрежно споменава Glen Etive – „Ъъъ, току що подминахме един View Point“, и аз подскачам, тоест скачам върху спирачките и правя обратен завой. Това е мястото, което безуспешно се бях опитала да маркирам с Каката (Пикла! Аз – не каката!). Защото Glen Etive приютява сцените от Джеймс Бонд и Skyfall, които един мой шотландец-консултант горещо препоръча. „Що не каза, бе. Щях по-рано да ти кажа‘‘. Лейди Мари не е особено щадящя самолюбието ми. Зорлем се върдържам да промърморя: „Абе аз на кого пиша програмите, бе!“ 😀 Млъквам, щото ако не беше тя, щяхме да гледаме Skyfall само на екран…

Там беше едно от най-изключителните усещания в живота ми. Беше сюрреализъм в каданс… Само единици коли се мотаеха – съвсем неслучайно – наоколо, с които се разминавахме на магия. Мястото не се намира никак лесно (може би неслучайно). Еднолентово пътченце, губещо се в Highlands. Мъглата плуваше и отгръщаше/загръщаше височините, а ние с Мари просто полудяхме от емоция…. Да ни гледаш щастливите и влажни от мъглата муцунки – безценно!

Редно е да кажа, че още веднъж полудяхме. Когато трябваше да си открием къщата за гости на брега на езерото. Със сериозно овесен нос. Поне моя… Който нос имаше основание да се овеси. Щото адресът беше само един пощенски код без улици – и една камара къщи на него. И пръснати на майна си Райна. И едно гробище по средата – което навестихме емнайсет пъти. Добре, че имаме чувство за хумор… Бях твърде стресирана, за да го снимам 🙂
Което чувство за хумор се изпари в момента, в който къщата за гости не отвори, а по телефона – аз им се обадам от заключената входна врата – ми сервират: „Ама каква резервация… Ние не работим от месеци!“ Браво Радева, браво Седларов! А с кого говори преди няколко дни ма, кокошко заспала! Ако беше сама, ще спиш в колата, а сега Мари на салата ли ще я правиш? Че тя сигурно леко ще протестира…
Тъй… Трилърът завърши с моето оживяване. Тъпата пуйка (аз!) се оказа, че е копирала от мейла в програмата си адреса и телефона на къща за гости, с която е комуникирала и не е резервирала, но с много сходни имена с резервираната (наистина) къща. Все пак пуйката се усети и след като игнорирахме Каката (пуйка на куб – как можеш да я слушаш в тази дива Шотландия, ма!), сетните издихания на телефона – там интернетът е понятие имагинерно, ни заведе до уникалното местенце, с което исках да зарадвам моята спътница.
Радването имаше продължение – изключителна местна кръчма на брега на нищото, с което емоциите просто придобиха завършен вид. Заедно с виното и шотландския пай със сьомга… И изключителни гледки. Highlands… Шотландия. 

Стига поезия. Време е за проза – закуската… Освен наденичките, бекона, яйцата и още хиляда калории – които най-безсрамно и с огромен кеф погълнахме, ще ви представя обаче и няколко милиона калории красота. За поглъщането на тези калории поизразходихме сериозно от онези, тривиалните – от наденичките… 

Каката на Мари – леле, ако ме чуе суетния й телефон, ще не навре директно в някоя пропаст на Ben Nevis! 😀 – ни каза за някаква обзорна точка (View Point) и ние, врящи и кипящи от ентусиазъм, след като паркирахме моята Кака в средата на един горски масив, направо тичахме по пътеките нагоре… 

Отварям скоба. Нито една – нито една – нито една! – снимка не може да пресъздаде реалната магия оттам. Този ден бяхме отново като ошеметени. По целия маршрут до Mallaig – където ще се метнем на ферибота за Isle of Skye – гледките бяха изумителни!

И снимаш, и снимаш, и да дебнеш влака на Хари Потър, който изпускаш за малко, но не ти пука грам! И да спираш, и да крякаш от удоволствие, и да видиш с крайчето на окото подминатото красотище – и да скочиш на спирачките, и задна скорост…  (Справка Алберобелло, крещяша реплика от приятел: Бе ти луда ли си, бе! Как може така да набиеш спирачки – на метър пред мен, на съвършено забранено място, за да снимате бе!“) 😀

Mallaig е прелест. Едно малко-маленичко селце, с респектиращо количество фериботи до всички шотландски острови по западното крайбрежие. Пресичането на провлака беше със съвършено северно усещане, макар че времето беше изключително. Топло и бездъждовно. Съответно ние с Мари търчим като изоглави от едната страна на палубата до другата – сакън да не изтървем някоя гледка!

Малко по-късно лодката ще ни изсипе в едно още по-малко градченце, пардон очарователна шотландска махала – Armadale – вече на мистичния Isle of Skye…

2 Comments