Лодката ни изсипва в едно още по-малко градченце, пардон очарователна шотландска махала – Armadale – вече на мистичния Isle of Skye.
И двете каки – пардон, моята Кака и баровското гадже на Мари 🙂 – бяха инструктирани мноооого детайлно за маршрута. Защото той беше точно, ама точно на Кънда в Дивия. И се запознахме с приказно-прелестно-шантавите пътища на Isle of Skye…
Мисля, че за три дни нормалните пътища бяха огромна рядкост по маршрутите ни. Но затова пък какви маршрути… Първият – до Elgol. Каквото и да кажа, ще е постно. Каквото и да кажа… За това – без думи.
Нищо няма да кажа и за къщата ни за гости в Portree. Как я намерихме имам предвид… Е, мотахме се по-малко, тоест само половин час и питахме само на две места. И пак бях имаше гробище, но поне не ме стресираха, че нямам резервация…
Значи… Искрено се чудя как да го квалифицирам следващият ден. Може би еклектичен. Макар че цялото ни скитане беше еклектично. Да започнем еклектичната ни къща. Като извадена от приказка, с уникален изглед (£90 двойна стая) и скърцаща като средновековен гредоред, плюс една еклектична шотландска бабетка господарка на това владение с аристократични маниери, но която с Mary тайно наричахме СС-овка. 😀
Къщата е на два етажа, като на долния е трапезарията и нещо като хол – с дивани, масички и т.н., където Интернетът е сравнително добър и моя милост отива там да си рови поства нещо, но замаяна от красотите си (цитирам спътничката си) забравям телефона долу. Сещам се след определено време и слизам да го търся – да, ама госпожата е заключила долния етаж. Моя милост я търси, за да си получи телефона и … получава една камара тихо изсъскани думички, че сега няма да ми търси телефона. И познайте защо няма да го търси?! Защото решава, че моя милост ще говори по него и … ще притеснявам останалите гости. 😀 А там къщите са направени от странни материали – всичко се чува, че даже и се движи, когато някой в съседната стая е по-емоционален. Обаче СС-овката размисля и донася телефона. А ако беше моя телефон … дори не може да си представи как щях да вилнея. Моя милост Rainy е добила от английското хладнокръвие и спокойствие, но спътничката ми си носи моя балкански нрав (пак нея цитирам) 😀
Да се върна на еклектичния ден – колкото еклектичен реши да се стане и прекрасния ми автомобил, с когото се взехме с голяма любов и никога не ме беше подвеждал. До въпросната сутрин. Когато не поиска да мъцне дори…
Мари с компетентен тон оповестява: акумулатор!, и още по-компетентно предлага да се надупим и да проверим какво се крие под предния капак. Аз имам опит от пулене в двигател без особена полза – освен че израствам в очите на слепите, та директно набрах моята Пътна помощ AA (Automobile Association), на която плащам едни ужасни пари като абонамент – време беше да си ги заслужат.
Заслужиха си ги. Еклектично… Щото да отбележа, че сме на остров на майна си Райна. Има острови, където Амазон имат проблем с доставките, а други доставчици директно ги отсвирват, така че независимо че се намирахме в UK, нямах идея какво ще получим. Обаче получихме. Един уникално-сладурест млад шотландец – в панталон, тюююю! – дохвърча след един час. Партньор на АА.
Още след първия тест отсече: Акумулатора. (Мари ме гледа тържествуващо!) Шотландецът връзва кабелаците за буса си и моят любим Ситроен оживява. (Мари мърмори: можехме да я бутнем по нанадолнището… Аз замълчавам,) Скачам еклектично на педалите и изхвърчаме с мръсна газ, че планът ми губи темпо.
Nota Benne: Сладурестият автомеханик ни дава наставления – поне 45 минути няма да гасите колата, и ние преобръщаме плана съгласно инструкциите. А планът е зяпане и катерене, но оставихме катеренето за накрая, че зер трябва да изгасим колата… кхххх. Подхващаме набелязаното полуостровче: Portree – Uig – Kilmuir – Duntulm – Staffin – Curnacnoc – Portree и започна охкането и ахкането. С пуснат двигател… И пак да кажа – толкова са мащабни гледките, щото апаратът не може да улови онези „обикновени“ гледки, които правят магията Isle of Skye…
Започнахме да приближаваме местностите с катерене и Мари – смела до мозъка на костите си – предлага: айде да пробваме да спрем двигателя. И добавя умно, до аксоните на невроните си: Айде да я спрем на височина (а там хълмове бол) и ако трябва, ще бутаме да запали. Аргггхххххх… Моят подозрителен (спрямо талантите ни на бутане) мозък промърморва на глас: Айде поне да сме в телефонен обхват. Щото там обхватът е еклектичен… Речено-сторено. Кацваме на едно възвишение и гасим моя красавец. Завъртам обатно ключа. Еклектична тишина. С Mary еклектично се споглеждаме…
Тук е момента да отбележа, че имам сериозен боен опит с возила Москвич, Лада и прочие очарователности и едно палене на втора скорост не би ме притеснило. Ако автомобилът не е автоматик. Какъвто е моят любим Ситроен… В добавка да напомня пътченцата на Isle of Skye – купонът е грандиозен!
Да спестя плюнченето – паленето беше пълно фиаско. Успяхме да набутаме обаче колата в нещо като отбивка от еднолентовия хипер тесен път. Нещо като мършава отбивка… Вече обяснението пред АА КЪДЕ сме, беше предизвикателство – щото интернет няма и не могат да ни засекат със сателита. Обяснихме се някак… И си искам директно нов акумулатор. Все едно се намирам на Трафалгар Скуеър или Витошка. Наивница! Независимо от наивитета – след определено количество време – дохвърча нашият шотландец. Търсил моя модел акумулатор на целия остров, ама няма, та взел няколко модела за всеки случай. Той получава няколко килограма прегръдки и целувки – се ошашави детето, както и пожелахме скоро да си намери добра жена и да продължи традициите на семейството си, които вече няколко поколения имат автосервиз там, а ние получихме нашите гледки, без треперене за машинарии разни…
А гледките бяха… Опитвам се да не използвам лигаво-емоционални определения, но те бяха просто емоционално размазващи. Докато стигаме набелязаното местенце за катерене. Самият път с колата до горе беше умопомрачаващ. Срещнахме се и с шотландци – катерачи… ммммм…
А самият пешеходен път нагоре – умопомрачаващ за телата ни. Истината беше, че много, ама много, ама МНОГО се забавлявахме! Това да започна някакво катерене в 5 следобяд в България – никога не бих си го позволила. Само че тук светлото продължава до 11 вечерта – ако изобщо се стъмва, а и бяхме като отвързани. Съмнявам се дали някой можеше да ни спре. Признавам – гледките природни бяха едни от най-красивите, които съм виждала изобщо. А аз съм виждала немалко…
За да завърша плюнченето – завлякохме се по никое време, лазейки, в Potrtee… И пак признавам, искам да се върна. С палатка на къмпинг (Мари, не слушай!) – и обикаляне пеша. Не ми стигна… Ще се върна.
Следващият ден се очертава кротичък един такъв… Такъв се и оказва. С леки залитания… Залитания от вятър, не от друго! 🙂 Маршрут: Portree – Fairy Glen – Talisker distillery – Neist point – Dunvegan Castle – Dunvegan Castle & Gardens -> Claigan Coral beach – Portree
След няколко вота на недоверие, Каката беше заредена с gps координати и газ до дупка. И пак да кажа, шофирането на острова е истинска прелест… В един момент спряхме да снимаме попътните пейзажи – бяхме преяли, но просто е факт, че дори една снимка да не бяхме направили, усещането за неописуемост винаги остава. То тази неописуемост няма как да я предаде и апаратът ни…
И тъй. Поредната забележителност в списъка (без да броим кравите, овчичките и прочие любимки на Mary, за които изправях спирачната система на любимият ми Ситроен на нокти)
Подслушано…
Мари: Моля тееее, спирай!
Аз: защооо?
Тя: Кравитеееее! Виж ги какви са хубави!
Аз: Крави ли днес?!
😀
Небето се е нацупендрило и хвърляме боб с Mary дали ще вали, ама както казах, времето беше наш очарователен съюзник. Само добавяше мистичност в атмосферата…
Fairy Glen – за където сме се запътили, са водопади – пардон водопадченца 🙂 – заобиколени от мистични планини. Аз имах разни (погрешни) представи какво търсим – примерно, смален модел на Victoria falls, така че напълно игнорирах на прима виста реалните водопадчета…
Истината е, че бях се фокусирала в чукарите отсреща, които (както винаги) ме омагьосваха. До степен, че да си представям Victoria Falls зад тях. Поради сбърканият ми мозък маршируването по маркираната пътека продължава ентусиазирано в посока чукарите.
Междувременно тече следният диалог:
Мари: Ти знаеш ли какво търсим? (Погледът издава доверието в моите намерения…)
Аз: Ама разбира се! Водопадите (Victoria Falls – бел.авт.) са ей там зад ъгъла…
Мари продължава със същия поглед, но ме оставя да си чупя главата – за момента. Като стигнем до нейната глава, ще има строй се, преброй се…
След малко ни настига една бойна група чехкини, въоръжени с щеки и пешеходно облекло и ние разбрахме, че леко сме сгазили лука. Заговаряме ги и става реч, че те са се запътили на майна си Райна, а не към Нещо, Което и Аз Не Знам Какво е. Обръщам се гузно към Мари, тя великодушно поклаща глава: от мен да мине…
П.П. Искате ли някой да ви приземява навреме преди да сте си счупили коравата тиква, оженете се за Дева. Пардон! Пътувайте с Дева – което си е бетер брак! 😀
Поемаме суйни буйни надолу… Обаче. Обаче! На връщане засичаме един от най-готините шотландци ever. Защото е ИСТИНСКИ. С дълги крака, щиглецообразен, с коса ала Уудсток и арт шлифер, с готино гадже до себе си и с… килт! И на тези дълги слаги крака как се мята оня ми ти килт… (Макар че килтът има способността на всички телосложения да стои прекрасно!). И след като го видяхме, двете със спътничката ми нададохме боен вик и го нападнахме. Как не се подмокри човека, не разбрах! (Не проверихме, де!)
Направихме си прекрасна фото сесия и ги пуснахме да си ходят по живо, по здраво. В един момент се присещам за дадено обещание към дружките на Мари – да разберем аджеба облеклото ПОД килта 😀 Отварям скоба. Преди години имах един мноого готин 60+ и 100 кг.+ колега шотландец, умен до престъпност и голям купонджия. Та той ме беше светнал как да питам някой шотландец – от когото съм заинтересована – дали е подходящо облечен… Та тичам като изоглава след двойката и със смутен поглед, потриваща ръчички – егати каква drama queen се въдя на моменти! – учтиво питам мога ли да попитам нещо специално. Девойката наостря уши и подава глава. Аз подавам трепетно устнички и промълвям драматично въпроса… Шотландецът вижда завръзката някаква и тича нетърпеливо: И аз искам да разбера какво я питаш! При което drama queen още по-безмълвно промълвя: „Are you going commando?“ Непреводим аксиом и означава… буквално каквото означава! 😀 При което шотландецът полу-възмутено, полу-развеселено натъртва: Of course! (Разбира се – бел. авт.). Ние нямаме право да носим килт, ако не сме… commando! След което приятелски ми намига – от нашата каста си, разбрах!“ Поглеждам тържествуващо Мари…
П.П. Искате ли да ви се случват запомнящи се идиотии, не е нужно да се жените за Водолей, а и той/тя няма да напира. Стига ви само да му уйдурдисвате на акъла и той/тя ще ви обича безпаметно! 🙂
След този емоционален душ съвсем емоционално превземаме една специална забележителност – много-много-известната Talisker Distillery, като междувременно се движим по абсолютно главозамайващи пътченца и снимането беше особена категория дейност… Още по-особена категория – ама яко по-особена категория! – се оказа фарът, към който се бяхме засилили. Първо, как намерихме шанс да паркираме, хал хабер си нямам! Щото то не сме само ние изродите, тръгнали на лов за гледки, а паркинченцата са баш като пътченценцата… Обаче как си струваше само!
Сигурно е смешно, но имах усещането, че вятърът е точно както в Патагония… Дано някога го усетим с Mary! (П.П. Достигаме го няколко години по-късно! – бел. авт.) Вятърът на шотландската Патагония не беше по-безобиден, обаче. Все пак не успяхме да се катурнем в пропастта – макар че по едно време сериозно се притесних, докато се дупехме за снимане… Оххх, уникално е там. Сигурно ви втръснах до върха на палците с тези тривиални определения, но очевидно мозъкът ми само такива генерира, като се присети за там. Клиширани възклицания. Ако можех, щяха да са още по-клиширани и още по-възклицания!
За честта на истината няма да се превъзнеса ЧАК толкова за Dunvegan Castle. Много си е хубава даже крепостта, просто ние бяхме с преситени сетива… И една бележка под линия – средновековните крепости на Острова и отвън само да ги гледаш, си заслужават достатъчно!
Виж, Claigan Coral beach много ни впечатли… Защото си беше като бяла афъзка 🙂 И буквално. Белите корали в констраст със Северно море ни накараха да хлъцнем сериозно и да не съжалим, че сме навъртяли поредният откачен километраж пеша.
А връщането до къщата ни – ах, ах, ахххх… Задавам координатите на Каката – и както кротко си пътуваме по нормалното пътченце, следва команда Turn left (Завийте наляво – бел. авт.) и Mary се изправи на нокти… Изправянето на нокти имаше своите основания – толкова бяхме на края на света и извън времето, че едва ли имаше накъде повече. Ако бяхме спукали гума, трябваше да стопираме някоя овца да ни я сменя, освен ако ние не се класираме за такива…
Изправянето на нокти – слава Богу – нямаше и кьораво основание. Измъкахме се сухи от това емоционално плуване, а така се кефихме… Речено е – ако не стъпиш една идея извън зоната со на комфорт, няма как да създадеш запомнящи се емоционални плувания. Снимки нямам. Сега искрено съжалявам, че не спряхме. Хора, слушайте си импулсите! Оставям ви на фантазията ви, а ние на следващият ден ще остави омагьосващият Скай. И аз наистина ще се върна там един ден…
Comments are closed.